— Прекият ти началник те изпраща тук, защото си открила, че Делфуенсо се е преселила в Небраска преди седем месеца. На същото място, на което хората просто се препъват в изобилието от доказателства за провеждането на операция под прикритие. Следователно Делфуенсо е част от въпросната операция под прикритие.
— Каква част?
— Да идем да я попитаме — отвърна Ричър.
Ричър спря на няколко крачки от стаята на Делфуенсо, а Соренсън пристъпи към вратата и тихо почука. Изтече цяла минута, преди отвътре да прозвучи подрънкването на предпазната верижка. Вратата се открехна.
— Кой е? — попита шепнешком Делфуенсо.
Шепне, защото детето ѝ току-що е заспало, помисли си Ричър.
— Карън Делфуенсо? — попита Соренсън.
— Да?
— Аз съм Джулия Соренсън от бюрото на ФБР в Омаха. Миналата нощ участвах в операцията по освобождаването ви.
Делфуенсо предупредително изшътка с едва прикрито нетърпение. Ричър очакваше това, тъй като десетгодишното момиченце току-що беше заспало. После се сбъдна и второто му очакване — жената излезе навън, избута Соренсън и се отдалечи на три метра по алеята, където можеха да разговарят нормално.
— Моля да ме извините — рече Соренсън. — Не искам да ви досаждам, а само да ви се представя и да проверя дали сте добре.
— Добре съм — намръщено отговори Делфуенсо, без да забележи Ричър, който се шмугна в стаята.
От предишната си визита беше наясно с разположението на мебелите и можеше да се ориентира дори на тъмно. А в стаята наистина цареше мрак, но електрическият ключ в отворената баня беше с вградена оранжева лампичка. Това слабо сияние беше достатъчно, за да може той да зърне фигурата на Луси, която спеше на леглото в дъното, по-далече от вратата. Беше легнала на една страна, свита като ембрион и здравата омотана в завивките. Чаршафът опираше в брадичката ѝ, а косата ѝ се беше разпиляла върху възглавницата — черно върху бяло. Ричър напрегна поглед и откри дамската чанта на Делфуенсо върху съседното легло. То беше по-близо до вратата и фотьойлите. Добре помнеше как чантата беше отскочила, когато притежателката ѝ я подхвърли на леглото. Матраците навсякъде бяха меки, а не опънати като трамплин. Не твърди като барабани. Но въпреки това чантата беше отскочила, сякаш бутилката с вода все още беше вътре.
Пристъпвайки безшумно по килима, той я взе и я понесе към банята. Там простря хавлиена кърпа върху плота на мивката и я приглади със свободната си длан.
После изсипа отгоре съдържанието на чантата, възползвайки се максимално от бледата светлина на електрическия ключ. Предпазните мерки подействаха, но частично. Шумът от изсипването наистина беше приглушен, но все пак се чу леко тракане.
Ричър замръзна на място и се ослуша. Луси продължаваше да спи. Дишаше дълбоко и равномерно.
Той се зае да разглежда съдържанието на чантата. Имаше какво ли не — гримове, четка за коса, два пластмасови гребена, шишенце парфюм, две наченати опаковки дъвка, портмоне с три долара, но без кредитни карти, издадена преди седем месеца шофьорска книжка от щата Небраска. Беше на името на Делфуенсо, с адреса, който Ричър вече познаваше. Оказа се, че е четирийсет и една годишна. Имаше още пиличка за нокти и клечка за зъби в хартиена опаковка, вероятно прибрана от някоя закусвалня. Монети на обща стойност седемдесет и един цента, химикалка и ключ за входна врата, окачен на халка с кристална висулка.
В следващия момент откри и шишенцето аспирин, но вода нямаше. Единственото тежко и обемисто нещо в чантата беше библията с твърди корици, по-малка от енциклопедия и по-голяма от книга за четене. Доста дебела. Тъмночервена мукава отпред, тъмночервен мукава на гърба. Златни букви на гръбчето, златни букви на корицата.
Оказа се, че изобщо не може да бъде разгърната. Корицата и листовете бяха слепени от някаква жълтеникава и отдавна засъхнала течност. Вероятно от нещо, което се беше разляло в чантата. Сок от грейпфрут. Или от портокали. Нещо такова. Нещо сладко. Може би малка картонена опаковка със сламка или захлупена чаша с подсладена напитка за детето, която се беше преобърнала.
Но защо беше оставила библията вътре? Дали пък не съществуваше някаква забрана за изхвърляне на повредени екземпляри? Той не знаеше това. Все пак беше доста далече от теологията.
Направи му впечатление, че е доста тежка за книга. Всъщност прекалено тежка.
Опита се да отдели с нокти корицата от първата страница. Оказа се невъзможно. Лепнещата течност ги бе запечатала здраво. Разпределена равномерно навсякъде. Ричър направи опит да си представи как сокът се разлива в чантата, капейки от сламката или капачката на картонената чаша, а след това изпълва чантата и накисва свещената книга равномерно, навсякъде.
Не, това нямаше как да стане.
