Той по-скоро усети, а не чу изскърцване и стъпки по дюшемето в коридора някъде зад себе си. Миг по-късно комарникът се отвори. Нейтън не помръдна. Не можеше да се насили да погледне.
Кой го беше предупредил?
Всички. Всички го бяха предупредили.
Стъпките бяха по-близо до него.
— Опитах се да ти кажа — чу се един глас. — Но ти никога не слушаш, Нейтън.
Той се обърна.
— Опитах се да ти кажа.
Нейтън познаваше гласа също толкова добре, колкото своя собствен. Обърна се. На няколко крачки от него, с лице, отчасти забулено в сенките на верандата, стоеше майка му.
Погледът ѝ се стрелкаше между картината на земята и найлоновия плик в ръцете му. Погледна го. Погледът ѝ беше много по-ясен, отколкото през последните няколко дни.
— Това беше много мило от твоя страна. — Лиз говореше тихо. — Историята за работника, която разказа на момичетата. Чух те от кухнята.
Ръцете на Нейтън се вдървиха и той имаше чувството, че пликът ще се изплъзне измежду пръстите му.
— Историята е истинска. — Гласът му малко го предаде.
Лиз срещна погледа му.
— Искаш ли и аз да ти разкажа една история? И тя е истинска.
От коридора се чуха стъпките на момичетата. Майка му бързо пристъпи към него и взе плика от ръцете му.
— Не тук. Ела с мен, Нейтън.
Тя го стисна силно за ръката, подпря картината на къщата и прибра плика в джоба на престилката си.
На светлината от деня сянката на Лиз се беше смалила до малко черно петно под краката ѝ, докато прекосяваха двора. Вървяха към евкалипта. Спряха се под леко полюшващите се клони. Гробовете бяха пред тях.
Кръвта бучеше в ушите на Нейтън, докато оглеждаше земята. Стара пръст до прясна пръст. Имаше толкова много въпроси, че му беше трудно да избере с кой да започне.
— Излязох да пояздя — започна най-накрая Лиз. — След като Софи си нарани ръката и каза на всички, че конят ѝ я е хвърлил. Не можехме да позволим това да се повтори. Не и ако искаше да се състезава на надбягванията. Затова исках да изпробвам животното сама.
Нейтън изведнъж не искаше повече да слуша, но затвори очи и се насили. Тя му разказа: в деня, в който Камерън не се беше прибрал у дома, правила същото като всеки друг ден. Яздила. Това бил навик, който си създала по време на брака си. Когато се качвала на кон, била по-висока, по-бърза и поне за няколко часа никой не можел да я докосне.
През онзи ден се качила на коня на Софи. Той се нуждаел от тренировки, докато ръката на детето зарасне. Лиз яздила по-дълго от обикновено, за да провери дали има проблем с животното. Всичко изглеждало наред и конят реагирал добре на командите. Тя се замислила за ръката на внучката си и продължила да язди, като натоварила повече животното, за да усети какви грешки допуска. Вече била отишла по-далеч, отколкото възнамерявала, когато мисълта за първи път се появила в главата ѝ, черна и коварна.
— Нямаше проблем с коня — каза Лиз, а сенките, които евкалиптовите листа хвърляха, играеха върху лицето ѝ. — Не можех да разбера какво е станало. Нямаше никаква логика.
Нейтън се сети за джипа на Илзе, зарязан в гаража. И в неговите постоянни повреди нямаше никаква логика. Накрая обаче се оказа, че има.
— Затова просто продължих да яздя — каза майка му.
Лиз продължила напред, като с всеки следващ метър ставала все по-неспокойна. Спомнила си, че Софи била бледа и цялата треперела, докато стискала ранената си ръка. Детето плачело и казало, че е изплашено. Но нямало търпение да се качи на коня си в мига, в който му позволили да го стори. Всички му се радвали колко било смело. Софи не казала нито дума.
Стомахът на Лиз се свил по онзи добре познат начин, когато видяла мъжът да стои до гроба на работника. Тя забавила темпото. Зрението ѝ вече не било толкова добро и за миг, под заслепяващите лъчи на слънцето, се припознала.
Лиз спряла коня, за да погледа, след което се приближила. Разпознала паркирания джип и въздъхнала. Естествено, че мъжът не бил онзи, за когото го взела, нямало как да бъде. Това бил синът ѝ Камерън.
— Какво правеше? — попита Нейтън. Той беше отворил очи и се взираше в земята.
— Копаеше.
Камерън държал лопата в ръката си и я забивал в меката пръст. Лиз продължила напред с коня си, без да бърза. Синът ѝ се държал странно напоследък и дори сега в движенията му имало някаква трескава енергия, което я обезпокоило много. Тя слязла от коня и завързала юздите му за страничното огледало на джипа.
Тогава Камерън се изправил и вдигнал лопатата с две ръце. Металът проблеснал на слънцето и Лиз за пореден път си спомнила един друг човек. Имало нещо познато в погледа му. Не се зарадвал да я види.
Камерън махнал с ръка, вече насочил вниманието си в меката пръст в краката си. Лиз намерила една кофа и я напълнила с вода. Огледала се, докато конят ѝ пиел.
Той се навел.
