Предната врата се отвори и Нейтън изпита моментен ужас, когато видя майка си. Бузите ѝ бяха бледи и хлътнали под силно зачервените очи, а раменете ѝ бяха увиснали, сякаш влагаше всичките си сили да остане на крака.
— Мислех, че се опитваш да поспиш — каза ѝ Хари.
Лиз Брайт не си направи труда да му отговори, докато примигваше на светлината през полуотворените си подути клепачи. Тя погледна към тях и Нейтън видя, че в очите ѝ отново напират сълзи. Знаеше, че нито той, нито Бъб бяха синът, когото искаше да види, но веднага се почувства виновен, че си е помислил подобно нещо. Лиз винаги се опитваше да не ги дели, но чаровната усмивка на Камерън, острият му ум и доброто му управление на фермата не ѝ помагаха особено. Бъб, небръснат и целият в прах, триеше окото си с мръсен пръст. Нейтън знаеше, че не изглежда по-добре от него.
Лиз малко се ободри, когато видя Зандър. Придърпа го към себе си и го прегърна силно. После го пусна и прегърна и Нейтън. Той отвърна на прегръдката ѝ. Това определено не беше от нещата, които правеха често.
Лиз си пое дълбоко въздух.
— Кажете ми.
— Може би трябва да влезем… — започна Хари, но тя го сряза.
— Не. Момичетата са вътре. Кажи ми.
За пореден път на Нейтън му се прииска Камерън да беше тук. Той щеше да се справи отлично с положението. Бъб, който беше клекнал и шептеше нещо на кучето си, не му предложи никаква помощ.
— Всичко беше много странно — започна Нейтън и отново млъкна.
След малко продължи, като даваше всичко от себе си, за да обясни какво се е случило на майка им, която ходеше напред-назад на верандата. Нито веднъж не се отдалечи от тях, сякаш се разкъсваше между необходимостта да разбере какво е станало и неспособността да понесе отговора.
— Не сме сигурни — не спираше да повтаря Нейтън. — Не знам.
— Джипът му палеше — намеси се Бъб и това накара майка им да отиде до другия край на верандата. — Проверихме.
— Значи не е затънал? — попита Хари, като поглеждаше ту единия, ту другия брат. — Не е спукал гума?
Те поклатиха глави.
— Знаете ли какво е търсил Кам там? — попита Нейтън.
— Не е споменавал да има работа в района — отвърна Хари. — В бележника е записал, че ще ходи до Леманс Хил.
— Бъб каза, че напоследък е изглеждал малко напрегнат.
Нейтън забеляза как Хари хвърли поглед на Лиз и се зачуди дали той просто не се чувстваше неудобно да говори пред майка им. Възрастният мъж кимна.
— Предполагам, че може да се каже, да.
— Колко зле беше?
— Трудно ми е да преценя. — Лицето на Хари трепна едва, но изражението му продължаваше да е неразгадаемо.
— Сега като се замисля, не беше на себе си от няколко седмици. Може би от цял месец? — Той погледна Лиз, която кимна лекичко и се загледа отвъд тучната ливада, към голата кафява земя.
— Но не ни се струваше сериозно — продължи Хари. — Иначе, естествено, щяхме да направим нещо.
— Какво искаш да кажеш с това, че не е бил на себе си? — попита Нейтън.
— Беше много разсеян, но в приемливи граници. На няколко пъти каза, че се чувства уморен. Помислих си, че вероятно не спи добре.
— Не спеше — намеси се Лиз. — Чувах го да ходи посред нощ.
— И беше станал раздразнителен — продължи Хари. — Понякога се държеше грубо.
„Не, това описание определено не приляга на Камерън“, помисли си Нейтън.
— Нещо случило ли се е? — попита той. — Имали ли сте някакви проблеми тук?
Хари поклати глава.
— Фермата вървеше добре. Още върви. Годината беше силна.
— Чудесно. Радвам се да го чуя — отвърна Нейтън, чийто счетоводен баланс отново беше излязъл на червено.
Украсите на децата блещукаха на вятъра и той се сети за племенниците си.
— Софи и Ло знаят ли вече?
— Илзе е при тях и им казва в момента — отвърна Хари и Нейт автоматично погледна към вратата. Никой не стоеше на прага. Не чу какво му говори по-възрастният мъж. — Извинявай, не те чух?
— Глен се обади.
— О! — Техният сержант. — Върнал се е в града, нали?
— Все още не е, но иска утре някой да го посрещне при джипа на Кам.
Нейтън усети тежестта на ключовете на брат си в джоба си.
— Аз ще отида.
— Вече му казах, че ще съм аз — отвърна Хари.
— Ще дойда с теб.
— Аз също — обадиха се Зандър и Бъб почти едновременно.
Лиз, която се взираше в нищото, ги изгледа отново и се намръщи.
— Бъб, заведи Зандър вътре и му покажи къде ще спи.
— Той знае. На същото място, както винаги — отвърна Бъб.
Тя затвори очи и си пое въздух.
— Въпреки това го заведи. — Когато комарникът се затвори зад тях, Лиз се обърна към Нейтън: — Как е Зандър?
— Добре, предвид обстоятелствата.
— Колко време ще остане при теб?
— Полетът му е на двайсет и седми.
— О! — Лиз като че ли се разочарова. — Не може ли да си тръгне следващата седмица? Мислех, че е твой ред да бъдете заедно на Нова година?
— Мой ред е, но няма да остане.
Зандър щеше да си тръгне една седмица преди определената от съда дата. Нейтън можеше да се възпротиви. Това беше негово законово право, от което можеше да се възползва и за което си беше платил, но нямаше да го направи.
— Иска да отиде на някакво парти в Бризбейн с приятелите си.
— Кога ще се върне?
