Тя мина покрай него, преди да успее да ѝ отговори нещо, и той тръгна след тях и влезе обратно в кухнята. Хари и Бъб вече бяха седнали на огромната дървена маса. Нейтън си дръпна един стол до Зандър и погледна англичанина… казваше се Саймън, нали? Очите му бяха светли, носът му беше много прав, а косата му бе тъмна и гъста и проблясваше по начин, който му се стори странно неестествен. Нямаше да му е лесно да откъсне поглед от нея, ако не беше момичето.
Кейти беше — Нейтън не можеше да се сети за друга дума — зашеметяваща. На доброто осветление в кухнята видя, че кожата и косата ѝ блестят, а тениската ѝ прилепваше на всички места, на които трябваше. Тя се усмихна и на бузите ѝ се появиха трапчинки. Кейти мина зад Нейтън и той изведнъж изпита огромно желание да се протегне и да я хване за ръката. Намръщи се и сложи длани на масата.
Бъб наблюдаваше с робска преданост как Кейти снове между плота и масата и носи чинии с говеждо и ориз. Дори Зандър се запозна с нея с ентусиазъм, който Нейт не беше виждал никога преди, и с блясък в очите, който му придаде известна прилика с Бъб. Само Хари изглеждаше безразличен със своето неизменно каменно изражение. Кейти се наведе, за да вземе нещо от едно ниско чекмедже, и Нейтън се зачуди какво ли мисли за нея съпругата на Камерън.
— Няма ли да изчакаме Илзе? — обърна се той към Лиз, която седеше до отворената врата на хладилника, сякаш не можеше да си спомни какво търси там.
— Още е с момичетата — отвърна Хари вместо нея. — Каза да не я чакаме.
— О!
Кейти остави последната чиния на масата.
— Тази е за теб, Боб.
— Благодаря, Кейти.
— Името му е Бъб — поправи я автоматично Нейтън.
— Моля?
— Просто… — усети намръщения поглед на брат си. — Стори ми се заради акцента ти, че го нарече Боб.
— Така е.
— Името му е Бъб. Защото е най-малкият.
— О, така ли! — Кейти сбръчка чело и погледна Бъб, който тъпчеше храна в трийсетгодишната си уста. — Извинявай.
— Нямам нищо против — отвърна той прочувствено.
— Толкова ме е срам. — Кейти се засмя неловко. — Наричам те с друго име от толкова време.
— Е, истинското му име е Лий — намеси се Лиз с въздишка. Най-накрая затвори хладилника и седна. — Така че не си единствената.
Бъб се усмихна на Кейти, която се извърна настрани, и се обърна към Хари:
— Какво каза Глен за срещата утре?
Възрастният мъж погледна многозначително Лиз.
— Не сега, приятелю.
— Само питам.
Нейтън забеляза, че брат му се беше преоблякъл. После огледа себе си и Зандър. Червеният прах от мястото, на което беше умрял Кам, беше проникнал във всяка гънка на ризите им и новият им цвят го накара да настръхне. Потри едно от червените петна на дънките си. Усети песъчинките под ръцете си.
— По-късно ще пусна пералня — каза тихичко Лиз и Нейтън осъзна, че тя също гледа праха по него.
— Благодаря.
Никой не каза повече нищо и задълго единственият звук в стаята идваше от тракането на приборите в чиниите. След няколко минути Зандър се обърна към бившите туристи, както Нейтън знаеше, че ще направи. Хлапето живееше в града. Не можеше да се задоволи с тишината, за разлика от тях.
— От колко време пътувате наоколо? — Въпросът му беше отправен към Саймън, който също изглеждаше доволен, че мълчанието бе нарушено.
— Почти от година.
— Няма ли да се прибирате у дома за Коледа?
— Нямаме планове… — отвърна младият англичанин точно когато Кейти каза:
— Прекалено е скъпо. — Погледите им се срещнаха и си предадоха някакво съобщение, което Нейтън не успя да разчете.
— Значи Кам ви е наел? — попита той и те го погледнаха. — Уговорката ви предварителна ли беше, или…
— Не. Просто извадихме късмет. — Саймън преглътна и остави вилицата си. — Бяхме в кръчмата в града и се заговорихме с него. Работил съм на няколко места у дома, така че имам опит в поправката на огради, в поддържането на сондажни кладенци и други подобни неща.
Лицето на Хари потрепна и Нейтън се зачуди доколко този тип им беше от помощ.
Саймън кимна към Кейти.
— Тя е учителка, така че се отвори възможност да работи с момичетата. Помага им да си учат уроците от дистанционното училище.
Младата жена се усмихна леко. Тя беше оставила ножа и чоплеше палеца си.
— Харесва ли ви тук? — попита я Зандър.
— Великолепно е — отвърна Саймън.
Кейти не отговори.
— Промяната сигурно е била голяма — каза Нейтън.
— Да, точно затова дойдохме — отговори англичанинът. Нейт имаше чувството, че се държи снизходително с него. — Не можеш да намериш подобно нещо у дома. Когато пристигнахме и видяхме колко са големи фермите тук, направо останахме зашеметени. Минахме през една ферма в Западна Австралия, която беше колкото половин Уелс.
— О, нима? — Нейтън нямаше представа колко голям е Уелс, но това не го изненада. — Значи си работил в други ферми?
— Да, в няколко.
— Къде?
— Предимно на запад.
— Да, вече спомена. Западът е много голям.
— Не мисля, че си ги чувал.
— Изпитай ме.
— „Армистед“.
Нейтън наистина не беше чувал за тази ферма, колкото и неприятно да му беше да си признае.
— Къде по-точно се намира?
— На изток от Пърт.
— Всичко е на изток от проклетия…
Лиз пусна вилицата си върху чинията и тя издрънча.
— Господи, Нейтън!
