— Защо не ги оставиш да се нахранят на спокойствие, приятелю? — попита го Хари.
— Не, вината е моя — отвърна Саймън. — Просто не ме бива в обясненията, знам. Но ми е трудно да те ориентирам. Няма много места, които да ми помогнат да обясня по-добре.
„Това е така — помисли си Нейт, — ако си сляп за отличителните черти на земята.“
Зандър преглътна от другата страна на масата и попита:
— Какво ви доведе в Куинсланд?
Саймън отпи глътка вода, не бързаше да отговори.
— Времето.
— Наистина ли?
— Много е горещо в Западна Австралия.
— Знаеш ли, че официално това е най-горещата част на континента?
— Така ли? Не знаех. Въпреки това е по-добре от студената мъгла у дома, нали? — Англичанинът погледна към Кейти, която примигна разсеяно.
— Извинявай. Какво каза? — Тя се взираше в нещо невидимо през прозореца. Небето беше потъмняло с наближаването на нощта.
— Питах те…
Прекъсна го силният звън на телефона в коридора. „Новината сигурно вече се разпространява“, помисли си Нейтън.
— Аз ще вдигна. — Хари тъкмо щеше да стане, но Лиз вече беше тръгнала към апарата, като остави чинията си недокосната.
Възрастният мъж погледна към вратата и поклати глава.
— Много съжаляваме за Камерън — каза Саймън, като не говореше на никого в частност. Кейти отново чоплеше ноктите си. — Той беше чудесен човек. Когато бяхме в града и си търсехме работа, чухме много хубави неща за него и хората се оказаха прави. Всички ни повтаряха, че ще извадим голям късмет, ако работим за него.
„Сигурно е така“, помисли си Нейтън. Камерън имаше репутацията на добър шеф.
— В началото не осъзнах, че всъщност живееш близо до града, Нейтън — каза Саймън.
— Не толкова близо — на около три часа път.
— Да, в общи линии. Останах с впечатлението, че си се преместил по-далеч.
— Не съм.
Кейти също вдигна поглед и двамата със Саймън го изгледаха, изпълнени с любопитство. Зачуди се какво ли друго говореха хората в града, докато сипеха похвали за Кам. Всъщност нямаше нужда да се чуди. Сам можеше да предположи. Моментът стана малко неловък, но той не направи нищо, за да промени това. Просто изгледа хладно англичанина, докато не отмести поглед и не се обърна към Зандър.
— С баща си ли живееш?
— Не — отвърна младежът. — Ходя на училище в Бризбейн.
„Вечният дипломат“, помисли си Нейтън със смесица от раздразнение и удоволствие. Шест думи, които прикриваха продължаващата цяло десетилетие война между него, бившата му съпруга Джаки и новия ѝ съпруг. Бурни телефонни разговори, писма от адвокати, съдебни разпореждания, графици за посещения и винаги, винаги, сметките за всичко това. Зандър дари баща си с лека усмивка, сякаш знаеше за какво си мисли.
— Ти също ли ще се заемеш със семейния бизнес? — попита Саймън.
— О, не. Не мисля. Това не е за… — Младежът забеляза, че Нейтън, Бъб и Хари го гледат, и се поколеба. — Искам да уча в университет. Не знам какво ще правя след това.
Изглеждаше малко засрамен, но едно раздвижване на вратата на кухнята го избави от неловкия момент. Всички вдигнаха погледи. На прага стоеше съпругата на Камерън, която вече бе вдовица. Илзе се държеше с едната ръка за дръжката на вратата и изглеждаше някак нестабилна. Светлокестенявата ѝ коса не беше сресана, само набързо вързана на опашка с ластик. Лицето ѝ беше зачервено и лъщеше. Личеше, че е плакала.
Нейтън не се изправи на стола си. Не изпъчи рамене, не прокара ръка през косата си, нито пък си приглади ризата. Желанието му да направи всичко това беше толкова инстинктивно, че му беше малко неприятно да му се противопостави, както му беше неприятно да си задържа дъха. Въпреки това не помръдна. Просто си седеше на стола и внимаваше да не изпусне нещо неволно. Най-накрая преброи до три и си позволи да вдигне поглед към Илзе — само един.
Тя дори не гледаше към него.
Илзе се задържа на вратата. Като че ли искаше да се обърне и да се махне.
— Ела и седни — покани я Хари и тя направи няколко крачки напред. — Момичетата ще дойдат ли?
— Заспаха. Ло е в стаята на Лиз. Не искаше в своята.
Кейти стана.
— Ще ти донеса нещо за ядене.
— Така ми е добре. Не съм… — започна Илзе, но англичанката сложи чиния на празното място до Нейтън.
Колебанието на вдовицата дали да остане, беше толкова кратко, че той си помисли, че само така му се е сторило. Усети допира на памучната ѝ риза до ръката си и чу тихото изскърцване на стола, когато съпругата на брат му седна до него.
— Радвам се да те видя, Нейтън.
— Аз също.
Все още помнеше първия път, в който видя Илзе в тази кухня. Беше преди девет години и едва петият път, в който въобще я виждаше. Той влезе в стаята и завари някой да пълни вода в каната от чешмата. Видя, че силуетът е с рокля, забеляза светлокестенявата коса и красивата извивка на гърба още преди да осъзнае кого наблюдава.
