Илзе се обърна и двамата застинаха безмълвно един срещу друг, еднакво изненадани от тази среща. Нейтън си пое дълбоко въздух, за да каже… какво? До ден-днешен нямаше представа… когато Камерън влезе в кухнята и отиде при Илзе, сложи нежно ръка на кръста ѝ и отметна един немирен кичур от лицето ѝ, преди да я целуне по бузата. Нейтън застави дробовете си да издишат и с огромни усилия си наложи да мълчи. По-късно Илзе го пресрещна в коридора, където нямаше никого другиго.
— Не очаквах да те видя тук — каза му тя.
„Не думай — помисли си той. — И аз така.“
— Ами Камерън ми е брат — каза високо.
— Не знаех, когато се запознах с него. Съжалявам.
Но тогава не му изглеждаше наистина да съжалява. Сега пък не изглеждаше щастлива.
— Как са момичетата, Илзе? — попита Хари.
— Объркани. Имат много въпроси. Като всички останали. Не знам как да им обясня какво се е случило. — Гласът ѝ беше напрегнат и тя погледна към Бъб, който усилено омиташе чинията си. — Ти си бил горе-долу на тяхната възраст, когато баща ти е починал.
Бъб забави движенията си с вилицата.
— Май да.
— Помниш ли някой да ти е казал нещо, което ти е помогнало да разбереш ситуацията?
Нейтън си помисли, че Илзе е много отчаяна, щом пита Бъб. Брат му отново се зае с храната си.
— Не знам — отвърна той, като продължаваше да мляска насреща ѝ. — Не помня. Бях си добре.
Нейтън знаеше, че думите му са твърде далеч от истината. Самият той беше на двайсет и една години, а Камерън на деветнайсет, когато баща им почина. Бъб обаче бе едва на осем и имаше кошмари. Нейтън беше свидетел на тези тежки моменти, когато се прибираше у дома. Цялата къща се пробуждаше от писъците на момчето. Лицето му лъщеше от пот и сълзи, докато повтаряше, че татко му е жив, но окървавен и бесен заради случилото се с него. Кошмарите продължиха с години, макар Нейтън да не беше сигурен колко точно. На този свят имаше и по-страшни неща от кошмари, но Бъб не беше добре. В никакъв случай.
— Някой говори ли с чичо Кам, преди да излезе в сряда? — попита Зандър и огледа присъстващите на масата.
Хари посочи с вилицата си Саймън.
— Двамата с него вече бяхме излезли, но… — махна към Кейти, която кимна.
— Аз го видях. За кратко. С момичетата си играехме в учебната стая… в онова бунгало до конюшните — поясни тя. — Отидох да взема нещо от къщата и видях Камерън да върви към джипа си.
— Каза ли ти нещо? — попита Нейтън.
— Спомена, че отива да се срещне с Боб — извинявай, извинявай много, с Бъб — на Леманс Хил. Попитах го дали все още смятат да пренощуват там, за да не ги мисля за вечеря. Той потвърди и каза, че ще се върнат на следващия ден.
— Как изглеждаше? — попита отново Нейтън.
— Не го познавах чак толкова добре, за да преценя.
— Кажи ми каквото мислиш.
Кейти продължаваше да чопли ноктите си. Саймън забеляза това и сложи ръка върху пръстите ѝ.
— Честно казано — отговори най-накрая тя, — изглеждаше доста притеснен. А и бързаше да тръгва, сякаш имаше някаква спешна работа и искаше да свърши час по-скоро. Предположих, че е било заради пътуването до Леманс Хил.
— Казвал ли е, че не иска да ходи там?
— Не, нищо подобно. Поне не на мен. Качи се в джипа си и потегли, и тогава… — Кейти погледна Илзе, за да ѝ предаде щафетата.
Съпругата на Камерън, която седеше съвсем неподвижна, не я пое.
Нейтън се обърна към нея.
— Значи ти също си видяла Кам?
— Да — отговори най-накрая тя. — Бях по-нагоре по алеята с един от конете. Камерън мина покрай мен, преди да продължи по пътя си.
— Спря ли се да говори с теб? — попита Бъб.
Нейтън забеляза, че брат му беше оставил яденето си и бе започнал да следи разговора в момента, в който споменаха Леманс Хил.
— Разбира се. Той ми е съпруг — сопна се Илзе и си пое глътка въздух. — Извинявай, Бъб.
— Няма нищо. Какво ти каза?
Изражението на съпругата на Камерън се промени. Нейтън осъзна, че вероятно не желаеше да споделя последния личен разговор с мъжа си, но като на всички останали и на него му беше любопитно да научи подробностите.
— Каза ми, че ще се видим, когато се върне.
— Само това ли? — учуди се Бъб. — А ти какво му отговори?
— Да шофира внимателно и че ще се видим по-късно.
— О! — Бъб изглеждаше разочарован.
Погледът на Илзе изведнъж стана студен и очите ѝ се навлажниха.
— Е, съжалявам, ти какво очакваше? Не знаех, че… — Тя извади кърпичка от джоба си и си издуха носа.
Нейтън се обърна към Бъб.
— Сигурен ли си, че Кам ти е казал, че ще дойде на Леманс Хил?
— Да. Предишния ден говорихме по радиото.
— Но не и в сряда сутринта?
— Не. Нямаше нужда, приятелю. Знаех какво правим.
Хари не отделяше поглед от Бъб.
— Как ти звучеше?
— Вече ви казах. Звучеше си добре.
— Да звучиш добре, не е същото като да си добре.
Гласът се разнесе от вратата и всички вдигнаха поглед към Лиз. Тя отново се беше разплакала. Нейтън се зачуди от колко време седи там. Майка му продължаваше да гледа Бъб с леко отчаяние, но той само сви рамене, сякаш не намираше разликата, за която беше споменала.
— Ти видя ли чичо Кам, преди да тръгне, бабо? — попита Зандър.
