Изгубеният полностью

— Зандър… — провикна се в мрака Нейтън, но вече беше прекалено късно. Нямаше кой да го чуе. Синът му се беше прибрал.

Седалката до Нейтън беше празна и за първи път това му се стори странно. През изминалата седмица беше свикнал Зандър да е винаги до него. Вместо сина му, сега Дъфи се беше качила и размахваше опашка, докато гледаше през прозореца, но не беше същото.

Пътят до скалите беше пуст, а ранното слънце бавно се издигаше в небето. Нейтън погледна отново празната седалка. Не спираше да мисли как го изгледа Зандър призори, когато го събуди, за да му обясни плана си.

— Искаш ли да дойдеш?

Синът му само го погледна и бавно поклати глава.

— Не.

„Няма проблем“, помисли си Нейтън, когато намали и зави по скрития черен път между скалите. Нямаше нужда от помощ. Така или иначе работата не беше за двама души. Този път веднага намери верния път и мина по него. На върха на възвишението се озова на мястото, където преди няколко дни бяха намерили джипа на Камерън. Сега беше празно.

Нейтън беше успял да се свърже с техника по телефона преди изгрев-слънце. Дейв не звучеше щастлив нито че го чува в ранни зори, нито че изобщо го чува.

— Днес е почивният ми ден, приятелю. Виж, съжалявам за хладилната ти камера, наистина, но аз дойдох, както се уговорихме…

— Дейв, не се обаждам за това. Слушай, ти каза, че си ходил в „Атертън“ в четвъртък. Минал си по северния път, нали? Покрай моята земя?

— Аха…

— По кое време?

— Не знам. Тръгнах както обикновено, така че е било около осем. Или малко по-късно.

— Значи е било светло. Достатъчно светло, за да виждаш.

— Разбира се. Не карам по този проклет път по тъмно.

— Видя ли нещо около имота ми?

— Какво например?

— Каквото и да е. Нещо горе на скалите?

Дейв се беше засмял раздразнено.

— Не се сещам, но не съм сигурен какво точно ме питаш, приятелю.

— Нищо, няма проблем. Аз също не знам. Просто се опитвам да си изясня някои неща.

— Опасявам се, че ще трябва да си платиш фактурата.

— Да, чакам я с нетърпение.

Нейтън бе затворил и веднага бе позвънил на Глен в полицейския участък. Чу сигнала за пренасочване на разговора. Полицаят, който му беше отговорил, каза, че повикали Глен Маккена някъде на север. Пътнически влак се блъснал в автобус. Имало много загинали. Глен щял да се върне в Баламара чак след два дни.

— Къде е другият? Ченгето от Сейнт Хелънс. Сержант Лъдлоу.

Нейтън чу тракане по клавиатура. В катастрофата имало много жертви, повтори полицаят. Повикали и Лъдлоу.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Къде се намирате? — отговори на въпроса с въпрос Нейтън.

— В Бризбейн.

— Значи няма как да ми помогнете.

— Но мога да предам съобщение, приятелю.

Нейтън беше усетил раздвижване в коридора, но когато се обърна, не видя никого.

— Кажете на сержант Маккена, че Джена Мур не е във Великобритания. Не знам дали има начин да провери къде е точно, но… — поколеба се Нейтън. — Просто му кажете, че трябва да говоря с него.

Този път се качи с джипа до върха на склона и слезе. Остави двигателя и климатика да работят заради Дъфи, а той отвори багажника и извади лопата и маркиращи флагчета, каквито използваше в имота си. Огледа земята. Следите от джипа на Камерън се бяха заличили, затова му се наложи да забива флагчетата по спомен.

Двайсет минути по-късно вече се потеше обилно и все още не можеше да забие здраво четвъртото колче. Това го ядоса и го накара само да го подпре в едно от другите с надеждата, че ще издържи. Качи се в джипа си и изведнъж изпита дежавю. Само преди няколко дни направи абсолютно същото — качи се в изоставената кола на Камерън точно на това място. На абсолютно същото.

Ръцете на Нейтън застинаха върху волана. Двамата с брат му имаха почти еднакви джипове и сега беше паркирал горе-долу на същото място, но този път нещо беше различно. Опита се да си спомни какво направи преди няколко дни, когато бяха тук с Бъб, Хари и Зандър. Нейтън беше предложил да върне автомобила на Кам; бе седнал на износената шофьорска седалка, наведе се и си я нагласи, за да стига удобно педалите…

Нейтън спря. Двамата с Камерън бяха на еднаква височина. Още от тийнейджъри. Защо трябваше да си наглася седалката? Дали някое от ченгетата не я беше преместило по време на оглед? Не мислеше, но не беше изключено. С колко трябваше да я коригира? Трябваше първо да се сети дали я премести напред, или назад. Поседя дълго време в опит да си спомни. Не можа.

Най-накрая запали двигателя и потегли бавно надолу, после по черния път между скалите. Върна се на главния път след няколко минути и се насочи към оградата, където имотът му граничеше с чакълестия път. Продължи да кара, докато не се увери, че е стигнал достатъчно далеч, направи обратен завой и се върна в посоката, от която беше дошъл. Поддържаше скорост — шофираше нито прекалено бързо, нито прекалено бавно — като се чудеше колко бързо би карал един техник, който има само две поръчки, преди да се прибере за Коледа.

Гледаше право напред, като умишлено не поглеждаше към скалите през страничния прозорец. Три минути по-късно ги видя.