Флагчетата веднага привлякоха погледа му, колчетата изпъкваха на фона на небето и се виждаха съвсем ясно. Вдиша и издиша още два пъти и през това време продължаваше да ги вижда, а после ъгълът, от който виждаше скалата, се промени и те се скриха от погледа му.
Нейтън погледна към Дъфи — тя беше въодушевена от самия факт, че е тук. Той обърна джипа и се върна. Опита отново. Този път едва не пропусна флагчетата — погледна към тях в последния момент, преди да се скрият. На третия път знаеше, че е нащрек, но така или иначе ги видя съвсем ясно. Преброи наум, докато минаваше покрай тях. Флагчетата се виждаха за около четири секунди. Но все пак бяха просто флагчета. Белият ланд крузър на Кам щеше да се вижда много по-ясно.
Нейтън стигна до скрития между скалите черен път, намали скоростта и мина по него. Спря в подножието на склона и отново се замисли за позицията на седалката на Камерън, когато слезе от джипа. Много по-лесно беше да извадиш колчетата от земята, отколкото да ги забиеш, и само след минута потегли пак.
— Прав бях, приятел — искаше му се да каже на Зандър, щом се прибереше.
Макар че не беше сигурен дали ще го направи. Не успя да заинтригува сина си със своята теория, докато Зандър седеше в леглото си сутринта и го слушаше.
— Виж — беше му прошепнал Нейтън, защото не искаше да буди цялата къща, — ако Дейв е ходил в „Атертън“ в четвъртък, трябва да е видял джипа на Камерън на скалите.
Зандър потърка ъгълчето на окото си, за да се разсъни, но не каза нищо.
— Дейв обаче не го е видял — продължи Нейтън.
— Така ти е казал.
— Защо му е на един техник да лъже за такова нещо? Та той дори не е местен. Двамата с Камерън бяха просто на „здравей“, когато Дейв минаваше оттук да свърши някоя работа. Ако е забелязал джипа на идване, щеше да каже.
— Предполагам, но… — рече Зандър и се подпря на възглавницата си, гол до кръста и с рошава коса.
— Какво има, приятел?
— Може би просто не го е видял.
— Как няма да го види? Глен го е забелязал от пътя. Така ни каза.
— Глен е ченге. Обучен е да вижда такива неща. А и идваше да се срещне с нас, така че предварително знаеше, че джипът на Кам ще е някъде наблизо.
— Затова трябва да отидем и да проверим — настоя Нейтън. — Да разберем каква е видимостта от пътя.
— Ами ако се е виждал ясно? — Гласът на Зандър прозвуча разтревожено. — Ако техникът просто не е можел да не забележи джипа, когато е минал оттам, но твърди, че не го е видял, тогава какво искаш да кажеш? Че джипът не е бил там в четвъртък сутринта?
— Не знам. Може би точно това искам да кажа. Предполагам, че е това.
— Но Стив каза, че чичо Кам най-вероятно вече е бил мъртъв по това време. Така че, ако джипът му не е бил там, където го намерихме, тогава какво? Някой го е закарал дотам по-късно?
Нейтън не отговори.
— Кой би го направил? Джена? — продължи да разсъждава Зандър.
А Нейтън продължи да мълчи.
— Някой друг? — предположи момчето. — Някой от нас, от фермата? Някой от семейството?
— Стига, приятел.
— Тогава кой? — повиши глас Зандър.
— Виж, не знам — сопна се Нейтън. — Затова искам да проверя, преди да си правя заключения.
— Недей, татко. Това звучи… — Синът му го изгледа. — … Налудничаво.
Нейтън примигна и едва сега пътят пред очите му се изясни. Натисна спирачките.
— Мамка му!
Беше сбъркал пътя. Беше тръгнал на сляпо към гроба на работника, вместо да се върне на главния път. Дори не беше разбрал какво се е случило и една частица от него се зачуди дали това не трябваше да го притеснява. Заслуша се в шума на двигателя и се опита да си събере мислите. Струваха му се разхвърляни и несвързани — като вода, която изтича между пръстите му.
Дъфи започна да дращи нетърпеливо седалката и Нейтън натисна газта. Наближаваше едно малко възвишение, достатъчно високо, за да скрие пътя отпред. Даде още газ по лекия склон и рязко завъртя волана, за да направи обратен завой. От върха би трябвало да може да види гроба долу.
Вместо това видя облак прах.
Нейтън спря. Предната броня беше точно на върха на възвишението. Малкият облак вилня още около половин минута, преди Нейтън да забележи първия проблясък на метал. Остана с крак на спирачката, загледан надолу. Облакът идваше по черния път и от тази посока можеше да отива само на едно място.
Нейтън изключи двигателя и чу шума на автомобила в далечината. Пресегна се и бръкна в жабката за стария си бинокъл. Дъфи изскимтя до него. В джипа бързо започваше да става горещо без климатика.
Нейтън погледна през бинокъла и откри движещото се превозно средство. Веднага го разпозна. Беше го виждал паркирано във фермата на Камерън години наред. Това беше общият джип, който работниците използваха, а напоследък и Саймън.
Автомобилът намали на няколко метра от гроба на работника. В предното му стъкло се отразяваше само небето. Нейтън фокусира бинокъла. Джипът спря под ъгъл, от който предното стъкло от матово стана черно.
