Изгубеният полностью

— По-добре да тръгвам.

— Остани — каза му Илзе, — ако искаш.

— Не, всичко е наред. Благодаря.

— Просто…

— Какво?

— Каквото и да смяташ да правиш, просто не го прави сега. Не и пред всички тези хора.

Той застана до вратата.

— Моля те, Нейтън! Изчакай! Заради мен.

Той излезе от кабинета. Коридорът беше тих. Затвори вратата след себе си и се наведе. Дъфи облиза лицето му и му напомни за деня, в който Кели умря. Тогава му се стори, че в много отношение това беше началото на края. След смъртта ѝ Нейтън не поднови разрешителното си за оръжие, изключи радиото си веднъж завинаги и спря да отговаря на телефонни обаждания, така че Хари му тикна сателитен тракер в ръцете и му нареди да изпраща сигнал всеки ден. Добре съм. Не съм добре.

Нейтън определено не се чувстваше добре тогава. След смъртта на Кели усети, че пръстите му се изплъзват от ръба на пропастта. От години се крепеше, а беше толкова трудно! Сега просто изпитваше безкрайна умора. За първи път усети, че се предава. Не изведнъж и не съвсем доброволно, но малко по малко — ръбът му се изплъзваше сантиметър по сантиметър ден след ден.

И докато той пропадаше, братята му, да ги вземат дяволите, през цялото време са знаели какво се е случило! Нейтън погледна наляво към оживената дневна и вдясно към двора навън. Вече беше пропуснал своя шанс с Кам, да го вземат дяволите, но къде ли беше Бъб? Вратата на кабинета зад гърба му си оставаше затворена. Той си пое дълбоко въздух и се замисли какво му каза Илзе. Заради мен.

Представи си я как продължава да седи зад бюрото и в главата му отново иззвъня предупредително звънче — беше толкова близо и ясно, че го изненада. Видя Илзе как работи до късно вечер след онези дълги и натоварени дни, отбелязани в бележника. Изведнъж разбра какво означават всекидневните отметки в долния ъгъл на страниците.

Досега мислеше, че Лиз е изпратила Хари да му даде сателитния тракер. С двата бутона. Добре съм. Не съм добре. Всяка вечер натискаше само единия, независимо колко силно искаше да натисне другия. Дори не мислеше, че още го следят; никой не го беше споменавал наскоро. Въпреки това натискаше същия бутон всяка вечер, дори само заради себе си. Добре съм. Едно и също съобщение, изпращано от крехък лъч в нощното небе. Съобщението се изстрелваше до сателита, след което се връщаше обратно долу на Земята. Връзка чрез хиляди километри в Космоса. Нейтън остана пред вратата на кабинета, от другата страна на която се намираше Илзе, и за първи път от много дълго време не се почувства сам.

Нейтън стоеше пред кабинета с ръка на вратата и се двоумеше дали да се върне вътре. Не знаеше какво да каже на Илзе, но искаше да ѝ каже нещо. Благодаря може би.

Все още се чудеше, когато чу познато прокашляне. Вдигна поглед. Лиз стоеше пред стаята си. Краката ѝ бяха боси и се беше облегнала на рамката на вратата за опора. Сепна се, когато видя Нейтън.

— За миг ми заприлича на баща си. — Погледът ѝ беше замъглен, когато отиде до нея. — Всички са още тук. — Изглеждаше изненадана.

— Не спа много.

— О, помислих, че вече е свършило.

— Не, още не е — отвърна Нейтън и се зачуди какво ли лекарство ѝ е дал Стив. — Може би трябва да си легнеш пак.

— Не мога. Когато затворя очи, си мисля за Камерън. Събуждам се и си мисля за Камерън. По-добре да съм будна.

Някой се появи в другия край на коридора и дългата му сянка се очерта на пода. Старият Том. Той забеляза Лиз и ѝ помаха.

— Трябва да отида да поговоря с хората — каза тя, но не помръдна.

— Не мисля, че някой ще се разсърди, ако не го направиш.

— Камерън щеше да се разсърди. — Лиз се обърна към Нейтън с неочаквано ясен поглед. — Говори ли със Стив? Запази ли си час?

— Още не.

— Ти ми обеща, Нейтън. — Тя го хвана за ръката. Пръстите ѝ бяха изненадващо силни.

— Знам. Ще му се обадя.

— Хайде веднага да отидем и…

— Бабо? — Зандър се появи в края на коридора с момичето, с което Нейтън го беше видял да говори навън. Той я докосна по лакътя. — Връщам се след минутка.

Приятелката му като че ли се разочарова малко, но кимна. Когато се отдалечи от нея, Зандър се обърна отново към Лиз:

— Добре ли си, бабо?

— Търсим Стив.

— Той е навън.

— И Бъб ли е там? — попита Нейтън и в главата му изникнаха няколко определени думи за едно определено куче, които искаше да му каже.

— Не. — Синът му се поколеба. — Малко е пиян. Чичо Хари го накара да си легне.

— Да намерим Стив, Нейтън.

— Бабо, та ти нямаш дори обувки — каза Зандър с обвинителен тон, който Нейт си помисли, че е насочен към него.

— О! — Лиз погледна надолу. — Не знам… — Тя огледа пода нервно, сякаш чакаше обувките сами да се появят.

— Сигурно са в стаята ти — предположи Нейтън. — Зандър, помогни ѝ. Аз ще отида да поговоря със Стив.

— Наистина ли ще говориш с него? — попита младежът, когато Лиз се обърна и се заклатушка към стаята си. — Или го каза само за да я накараш да спре да ти мърмори?

— Не, ще говоря с него. Доволен ли си?

— Не. — Зандър гледаше покрай него.

Нейтън въздъхна.