—
Преглътнах буцата, която заседна в гърлото ми.
— Да бъдеш мой воин може да не е лесна работа.
Той се засмя — с пълен глас, силно и дълго и плъзна ръце около кръста ми.
— Зоуи, понякога да бъда твой воин ще бъде адски гадно.
Приготвих се да кажа, че
ръцете му бяха топли, а докосването успокояващо. Затова измърморих нещо от сорта, че той дрънка глупости, и се облегнах на него.
Знаеш ли, ако забравиш за бъркотията, причинена от бурята и щуротиите на Калона и Неферет, ледът изглежда страхотно. Все едно сме напуснали реалния свят и сме се пренесли в странна зимна страна, място, което Бялата вещица би харесала.
— А, „Лъвът, вещицата и дрешникът“! Страхотен филм,
— Не съм го гледал.
— Не си го гледал? — Отворих широко очи и го погледнах през рамо. А чел ли си книгата?
Книгите — каза Старк, като наблегна на множественото число. — К. С. Луис е написал много повече от „Хрониките на Нарния“.
— Четеш ли?
— Чета.
Хм — озадачено измънках аз.
— Какво има? Четенето е хубаво нещо.
— Знам! Страхотно е, че четеш. Готино. — Не лъжех. Харесваше ми, когато симпатични момчета покажеха, че имат мозък в главата си.
— Наистина ли? Тогава определено ще се заинтересуваш от факта, че наскоро прочетох „Да убиеш присмехулник“.
Усмихнах се и го сръгах с лакът.
— Всеки я е чел.
— Аз съм я чел пет пъти.
— Аха.
— Да, мога да цитирам откъси от нея.
Глупости.
И тогава Старк, моят голям, лош, мъжествен воин извиси глас и с провлечен южняшки акцент на малко момиче каза:
— „Чичо Джак, какво означава фръцла?“
— Мисля, че това не е най-важният цитат от тази книга — засмях се аз.
Добре. „На този свят все още не се е пръкнала толкова гадна, тъпа учителка, която да ме командва!“ Този ми е любимият.
— Ти имаш извратено съзнание, Джеймс Старк. — Усмихвах се и се чувствах уютно и щастливо, докато завивахме по дългата алея, която водеше към Дома на нощта. Тъкмо си помислих колко вълшебно изглежда Домът, целият осветен и приветлив, когато забелязах, че има повече светлина, от-колкото обикновено произвеждат резервните генератори и старомодните газени фенери. И после осъзнах, че светлината не идва от училищните сгради, а проблясва от пространството между храма на Никс и самото училище.
Почувствах, че тялото на Старк мигновено се напрегна.
— Какво е това? — попитах аз.
— Спри конете.
— Стой. — Дръпнах юздите на Персефона и извиках на Шоуни и Джони Бий да спрат. — Какво става?
— Отваряй си очите на четири. Бъди готова да се върнеш в манастира. Отиди бързо, ако ти кажа. И не ме чакай! — Старк скочи от Персефона и хукна към джипа.
Обърнах се и видях, че Дарий вече слиза от джипа и Хийт заема мястото му зад волана. Двамата воини размениха няколко думи и после Дарий повика Ерик, всички мъжки червени новаци и Стиви Рей. Приготвих се да насоча Персефона към джипа, когато Старк дотича при мен.
Какво има? — попитах аз.
— Нещо гори в училищния двор.
— Можеш ли да разбереш какво е? — обърнах се към Шоуни.
— Не знам. Тя намръщи чело, докато се съсредоточаваше. — Но имам усещането, че е нещо свещено.
„Свещено? По дяволите!“
Старк дръпна юздите на Персефона, за да привлече вниманието ми.
— Погледни под дърветата.
Погледнах надясно, към редицата круши покрай алеята, която водеше към Дома на нощта. Под тях имаше нещо… сенки с нагънати очертания. Стана ми лошо, като осъзнах какво виждам.
— Гарвани-демони.
Мъртви са — отбеляза Крамиша.
— Трябва да проверим. Искам да сме сигурни заяви Стиви Рей, която беше дошла с мъжките червени новаци и Ерик.
— Ще го сторим — рече Дарий, извади две ками от коженото си яке и се обърна към Старк. — Ти остани при Зоуи. — Той кимна на Стиви Рей и Ерик да го последват и тръгна към дърветата.
Проверката не продължи дълго.
— Мъртви са — извика Дарий, след като спря до всеки.
Групата се върна при нас. Не можах да не забележа колко
бледо е лицето на Стиви Рей.
Добре ли си? — попитах я аз.
Тя ме погледна стреснато.
— Да. Само… — Гласът й заглъхна и погледът й се отправи към зловещите силуети под дърветата.
— Защото миришат лошо — обади се Крамиша и всички я погледнахме. Вярно е. Гарваните-демони имат нещо гадно в кръвта си.
— Кръвта им мирише лошо. Знам го, защото трябваше да я почистя от мястото, където Дарий беше прострелял и свалил от небето няколко от тях — припряно обясни Стиви Рей, сякаш темата я караше да се чувства неудобно.
— Точно на това ми миришеше и ти! Изпитах облекчение, че най-после разпознах странната миризма.
— Всички трябва да се съсредоточат — заяви Дарий. — Не знаем какво става тук. — Той посочи двора на училището и проблясващите пламъци, които осветяваха центъра му.
Какво е това? Нима училището гори? Стиви Рей изговори мислите ни на глас.
