- Защо не? - Слезе по склона като булдозер, а тежките му ботуши оставиха диря в снега. - Добре, госпожице Експерт, заслепете ме.
- Ти си трън в задника, Тайтъс.
Долф въздъхна тежко, издишвайки бял облак. Тайтъс реши, че това наистина е смешно, разсмя се и се наведе, плясвайки се по крака.
- Страшно сте забавна, госпожице Блейк. А сега ми кажете какво сте открили.
Направих го.
Дръпна си дълбоко от цигарата. Крайчецът проблясна ярко в мрака.
- Изглежда, все пак не е била мечка.
Нямаше намерение да спори. Блаженство.
- Не, не е била.
- А пума? - Каза го с някаква надежда.
Отговорих внимателно:
- Знаете, че не е било и пума.
- Превръщач - каза той.
- Аха. Колко души уби? - попитах.
- Петима.
Кимнах.
- Пропуснала съм този случай. Било е преди моето време.
- Трябва да си била в прогимназията, когато е станало?
- Аха.
Хвърли цигарата на снега и я смачка с ботуша си.
- Искаше ми се да е мечка.
-И на мен - отвърнах аз.
Мракът беше тежък и студен. Два часът след полунощ е забравено от бога време, независимо за кой сезон става дума. В средата на декември два часът е замръзналото сърце на вечната зима. Или може би просто бях обезкуражена. Лампата над стълбите, водещи към апартамента ми, светеше като пленена луна. Всички светлини имаха мразовит и замайващ вид. Леко нереален. Във въздуха се носеше мараня, подобна на недорасла мъгла.
Тайтъс ме беше помолил да се навъртам наоколо, в случай че намерят някого в района. Бях най-добрият им шанс да разберат дали човекът е ликантроп, или някой невинен глупак. Доста по-добър вариант от това да отрежеш нечия ръка, за да провериш дали има козина от вътрешната страна на тялото. Ами ако сгрешиш, какво ще направиш, ще се извиниш ли?
Имаше малко следи от ликантроп, водещи до мястото на убийството. По мое предложение бяха направени гипсови отливки. Изпратиха се копия до факултета по биология във Вашингтонския университет. За малко да предложа да ги адресират до д-р Луис Фейн. Той преподаваше биология там. Беше един от най-добрите приятели на Ричард. Приятен тип. Плъхолак. Дълбока, мрачна тайна, която можеше да бъде заплашена, ако започнех да му изпращам отпечатъци от лапи на ликантропи. Адресирането до факултета гарантираше до голяма степен, че Луи ще ги види.
Това беше най-големият ми принос за вечерта. Все още претърсваха, когато си тръгнах. Пейджърът ми беше с мен. Ако откриеха гол човек в снега, можеха да ми се обадят. Въпреки че, ако пейджърът ми се включеше преди да успея да поспя малко, щях да се вбеся.
Когато затръшнах вратата на колата си, имаше ехо. Вратата на друга кола също бе затръшната. Бях уморена, но си бе автоматична реакция да огледам малкия паркинг за втората кола. Ървинг Гризуолд стоеше четири коли по-надолу, облечен в оранжев гащеризон „Дей-Гло“, с раира-но шалче, увито около врата. Кафявата му коса създаваше къдрав ореол около плешивото му теме. Над кръглото му носле се мъдреха малки кръгли очила. Изглеждаше весел и безвреден, и освен това беше върколак. Изглежда, тази вечер ми вървеше на превръщачи.
Ървинг беше репортер в „Сейнт Луис Поуст Диспач“. Всяка история за мен или за „Съживители“ ООД обикновено беше подписана от него. Усмихна ми се, докато се приближаваше. Просто вашият квартален, приятелски настроен репортер. Да бе.
- Какво искаш, Ървинг?
- Така ли посрещаш някой, който е прекарал последните три часа, чакайки те в колата си?
- Какво искаш, Ървинг? - Може би, ако продължавах да повтарям въпроса отново и отново, щях да го откажа.
Усмивката изчезна от малкото му кръгло лице. Изглеждаше сериозен и притеснен.
- Трябва да поговорим, Анита.
- Дълъг разговор ли ще бъде?
Сякаш се замисли за момент, след което кимна.
- Възможно е.
- Тогава ела горе. Ще направя малко истинско кафе.
- Истинско кафе в смисъл вместо фалшиво кафе?
Насочих се към стълбите.
- Ще ти направя чаша яванско, от което да ти поникнат косми на гърдите.
Той се разсмя.
Осъзнах, че без да искам съм изрекла шега. Знам, че Ървинг е прев-ръщач. Даже съм го виждала във вълчата му форма. Но все забравям. Той е приятел и като човек въобще не изглежда свръхестествен.
Седяхме на малката кухненска масичка, отпивайки ванилово-леш-никово кафе със сметана. Сакото ми беше преметнато на облегалката на кухненския стол. По този начин кобурът ми беше видим.
- Мислех, че тази вечер си на среща, Блейк.
- Бях.
- Интересна среща.
- Едно момиче никога не може да бъде твърде предпазливо.
Ървинг духна към чашата си и отпи деликатно. Очите му се щураха
насам-натам и запаметяваха всеки детайл. Даже и след дни щеше да е в състояние да опише стаята изцяло чак до найковете и чорапите за джо-гинг пред кушетката.
- Какво има, Ървинг?
- Страхотно кафе. - Не смееше да ме погледне в очите. Това беше лош знак.
- Какво не е наред?
- Ричард казвал ли ти е нещо за Маркус?
- Водачът на вашата глутница, нали?
Ървинг изглеждаше изненадан.
- Казал ти е?
