Беше по-скоро около шест и половина, когато най-сетне пристъпих по коридора към апартамента си. Почти очаквах да заваря Ричард да ме чака в преддверието, но то се оказа празно. Тежестта в корема ме отпусна малко. Отлагането на съдбоносния момент, дори и само с няколко минути, пак си беше отлагане.
Бях вкарала ключа в бравата, когато вратата зад мен се отвори. Пуснах ключовете да се люлеят. Дясната ми ръка посегна към браунин-га. Беше си чиста проба инстинкт, а не нещо съзнателно. Ръката ми бе на дръжката, но не го бях извадила, когато госпожа Прингъл се появи на вратата. Отпуснах ръката си по-далече от оръжието и се усмихнах. Не мисля, че тя осъзна какво бях направила, защото усмивката й не се поколеба и за миг.
Беше висока и слаба от възрастта. Бялата и коса беше свита на кок на тила. Г-жа Прингъл никога не носеше грим и не се извиняваше, че е минала шестдесетте. Изглежда се наслаждаваше да бъде възрастна.
- Анита, малко закъсняваш тази вечер - каза тя. Къстард, нейният померанец, лаеше на заден фон като зациклила грамофонна плоча.
Намръщих й се. За мен шест и половина беше рано да съм си вкъщи. Преди да успея да кажа каквото и да било, Ричард се появи зад нея. Косата му се спускаше покрай лицето на гъсти кафяви вълни. Носеше един от любимите ми пуловери. Беше горскозелен на цвят и приятно мек на пипане. Къстард го лаеше, застанал на няколко сантиметра от крака му, сякаш събираше кураж за бързо ухапване.
- Къстард, престани - каза г-жа Прингъл и погледна към Ричард. -Никога не съм го виждала да се държи по такъв начин с някого. Анита може да ви каже, че той харесва почти всички.
Погледна към мен за подкрепа, засрамена, че кучето й се държи грубо с гостенин.
Кимнах.
- Права сте. Никога не съм го виждала да се държи така - докато го казвах, гледах към Ричард. Не бях виждала лицето му толкова внимателно и затворено.
- Понякога се държи така около други кучета, опитва се да им се наложи - каза тя. - Имате ли куче, г-н Зееман? Може би Къстард усеща миризмата му върху вас.
- Не - отвърна Ричард. - Нямам куче.
- Открих обожателя ти в коридора с торба храна. Реших, че може да му е по-приятно да чака вътре. Съжалявам, че Къстард направи посещението толкова неловко.
- Винаги ми е приятно да си говоря за работата с друг учител - каза й той.
- Толкова е мил. - Лицето на г-жа Прингъл се разтегна в прекрасна усмивка.
Беше срещала Ричард само един-два пъти в коридора, но го харесваше. Дори преди да разбере, че е учител. Светкавична преценка.
Ричард мина покрай нея и излезе в коридора. Къстард го последва, като лаеше яростно. Кучето приличаше на свръхамбициозно глухарче. Но беше ядосано глухарче. Пристъпваше напред на малки крачета и подскачаше леко при всяко излайване.
- Къстард, върни се обратно.
Държах вратата отворена за Ричард. В ръцете си държеше торба с храна и палто. Кучето се стрелна към него с идеята да го захапе за глезена. Ричард погледна надолу към него. Къстард спря на един нос разстояние от обутия в панталон крак. Завъртя очи нагоре, а погледът в кучешките му очички не приличаше на никой друг, който бях виждала. Беше преценяващ, сякаш се чудеше дали Ричард наистина ще го изяде.
Той се вмъкна през вратата. Къстард просто стоеше в коридора толкова унил, колкото въобще беше възможно.
- Благодаря ви, че наглеждахте Ричард, госпожо Прингъл.
- Удоволствието беше мое. Той е чудесен млад мъж. - Тонът, с който го каза, говореше повече от всякакви думи.
„Чудесен млад мъж“ означаваше „омъжи се за него“. Мащехата ми Джудит би се съгласила с нея. С тази разлика, че щеше да го каже на глас, а не да го намекне.
Усмихнах се и затворих вратата. Къстард започна да лае по нея. Заключих по навик и се обърнах, за да си понеса критиката.
Ричард беше провесил палтото си на облегалката на кушетката. Торбата бе поставена на малката кухненска маса и той вадеше от нея кутии с храна. Оставих палтото си до неговото и се освободих от високите токчета. Загубих около пет сантиметра от ръста си и се почувствах много по-добре.
- Хубаво сако. - Гласът му все още беше неутрален.
- Благодаря.
Смятах да сваля сакото, но на него му харесваше, така че го оставих. Глупаво, но факт. И двамата бяхме толкова внимателни. Напрежението в стаята беше задушаващо.
Извадих чиниите от шкафа. За себе си взех студена кола от хладилника, а на Ричард налях чаша вода. Не харесваше газирани напитки. Бях започнала да държа кана студена вода в хладилника специално за него. Гърлото ми беше стегнато, докато поставях напитките на масата.
Той извади сребърните прибори. Движехме се из миниатюрната ми кухня като танцьори, знаехме къде ще се намира другият във всеки един момент и никога не се сблъсквахме, освен нарочно. Тази вечер нямаше докосвания. Оставихме лампите изключени. Единствената светлина идваше от всекидневната и в резултат на това в кухнята беше сумрачно като в пещера. Изглеждаше, сякаш никой от нас не иска да вижда ясно.
