Искаше ми се да го нарека глупак, но си замълчах и се опитах да измисля какво друго да кажа. Нищо не ми дойде на ум.
- Срещнах се с Маркус. Срещнах се и с Рейна - поклатих глава. -Ако наистина мислиш, че Маркус не те иска мъртъв, грешиш.
- Една нощ и вече си експерт.
- Да, по този въпрос съм.
- Затова не ти казах. Ти щеше да го убиеш, нали? Просто да го убиеш.
- Ако той се опиташе да ме убие, да.
- Трябва да се справя с това сам, Анита.
- Тогава се справи, Ричард. Убий го.
- Или ти ще го направиш за мен.
Седнах обратно на стола си.
- По дяволите, Ричард, какво искаш?
- Искам да знам дали смяташ, че съм чудовище.
Разговорът се движеше твърде бързо за мен.
- Обвиняваш ме, че съм убийца. Не трябва ли аз да те питам това?
- Знаех каква си, когато се срещнахме за първи път. Ти смяташе, че аз съм човек. Все още ли мислиш така?
Втренчих се в него. Изглеждаше толкова несигурен. В главата си знаех, че не е човек. Но все още не го бях виждала да прави нещо свръхестествено. Застанал в кухнята ми с тези кафяви очи, преливащи от прямота, просто не изглеждаше особено опасен. Вярваше, че Маркус не би го убил. Беше твърде наивно, че да се опише с думи. Исках да го предпазя. Някак си да го защитя.
- Не си чудовище, Ричард.
- Тогава защо тази вечер не ме докосна дори веднъж? Даже нямаше целувка за добре дошъл.
- Мислех, че сме си ядосани - отвърнах му аз. - Не целувам хора,
на които съм ядосана.
- Ядосани ли сме си? - Гласът му беше мек, колеблив.
- Не знам. Обещай ми нещо.
- Какво?
-Никакви тайни повече. Никакви лъжи, дори и такива като премълчаване. Ще ми казваш истината и аз ще ти отвръщам със същото.
- Съгласен, ако обещаеш да не убиваш Маркус.
Зяпнах го през масата. Как е възможно някой да е господар върколак и същевременно да е толкова добродетелен? Беше едновременно очарователно и вероятно щеше да причини смъртта му.
- Не мога да обещая подобно нещо.
- Анита...
Вдигнах ръка.
- Мога да обещая, че няма да го убия, освен, ако не нападне мен, теб или цивилен.
Беше ред на Ричард да ме зяпне.
- Можеш да го убиеш просто така?
- Просто така.
Той поклати глава.
- Не мога да проумея това.
- Как е възможно да си ликантроп и никога да не си убивал?
- Внимателен съм.
- А аз не съм, така ли?
- При теб е почти непринудено. Снощи уби Алфред и не изглежда да съжаляваш.
- Трябва ли?
- Аз бих.
Свих рамене. В интерес на истината, това малко ме притесняваше. Може и да имаше изход от ситуацията, при който Алфред не свършваше в чувал за трупове. Или в стомасите на приятелите си. Но аз го бях убила. Това е положението. Нямаше връщане назад. Нямаше как да се промени. Нямаше да има извинения.
- Такава съм, Ричард. Приеми го или се махай. Няма да се променям.
- Една от причините, заради които исках да се срещам с теб, беше, че смятах, че можеш да се грижиш за себе си. Вече ги видя. Смятам, че бих могъл да се измъкна жив, но обикновен човек - нормално човешко същество - какъв шанс би имало?
Просто го погледах. Спомних си го с разкъсано гърло. Мъртъв.
Само че не беше мъртъв. Беше се излекувал. Беше оживял. Имаше и друг мъж. Друго човешко същество, което не се бе излекувало. Не исках никога да обичам някого и да го загубя по този начин. Никога.
- Е, получи рекламираната стока. Какъв ти е проблемът?
- Все още те желая. Все още искам да те прегръщам. Да те докосвам. Би ли могла да понесеш да ме докосваш след това, което си видяла снощи? - Не смееше да ме погледне в очите. Косата му бе паднала напред и скриваше лицето му.
Изправих се и направих крачката, която ме отведе пред него. Той вдигна лице към мен, очите му блестяха от непролети сълзи. Страхът по лицето му беше неподправен. Мислех си, че онова, на което бях станала свидетел предната вечер, ще промени отношенията ни. Припомних си нечовешката сила на Джейсън, потта по лицето на Маркус, Габриел и покритата му с кръв уста. Но докато се взирах в лицето на Ричард, застанал достатъчно близо, че да мога да го докосна, нищо от това не изглеждаше реално. Вярвах му. Освен това бях въоръжена.
Наклоних се към него, навеждайки глава, за да го целуна по устните. Първата целувка беше нежна, целомъдрена. Той не направи опит да ме докосне, ръцете му останаха в скута. Целунах го по челото и вплетох пръсти в косата му, така че да мога да почувствам топлината му. Целунах го по веждите, по връхчето на носа, по всяка буза и накрая отново по устните. Той въздъхна, а дъхът му се вля в устата ми. Притиснах устни в неговите, сякаш щях да го изям от устата надолу.
Сключи ръце зад гърба ми, като колебливо ги задържа на кръста, с пръсти малко по-надолу. После ги прехвърли на бедрата ми, като прескочи всички онези чувствителни местенца. Сложих краката си отстрани на коленете му и установих, че късата пола си има предимства. Стоях разкрачена в скута му и не се налагаше да я повдигам дори сантиметър. Ричард издаде лек звук на изненада. Изгледа ме, а очите му бяха толкова дълбоки, че можех да потъна в тях.
Вдигнах пуловера му нагоре и прокарах ръце по голата му плът.
