- Свали го - наредих.
Той свали пуловера през глава с едно движение и го захвърли на пода. Седях в скута му и се взирах в голите му гърди. Трябваше да се спра в този момент, но не исках.
Притиснах лице към извивката на врата му, вдишвах аромата на кожата му, а косата му покриваше лицето ми като воал. Прокарах с връхчето на езика си тънка влажна линия надолу по шията му през ключицата.
Ръцете му масажираха гърба ми и се плъзнаха надолу. Пръстите му затанцуваха по дупето ми, след което се върнаха нагоре. Точка в негова полза. Не ме опипа.
- Пистолетът, може ли да го махнеш? - попита той с лице, заровено в косите ми.
Кимнах и се измъкнах от презрамките. Нямаше как да свърша останалото, без да сваля колана на полата. Ръцете ми сякаш не искаха да се помръднат.
Ричард ги хвана и ги премести нежно отстрани на тялото ми. Разкопча токата и започна бавно да измъква колана гайка по гайка. Помръдвах при всяко дръпване. Държах кобура с пистолета, докато той измъкне колана. После внимателно го сгънах и го поставих на масата зад нас.
Обърнах се към него. Лицето му беше съвсем близо. Устните му бяха меки и пълни. Облизах ъгълчетата им.
Целувката беше бърза и объркана. Исках да прокарам устни по други неща. Надолу по гърдите му. Никога не бяхме стигали толкова далече. Даже не се бяхме приближавали до това сега.
Той измъкна блузата ми от полата и прокара ръце по голия ми гръб. Усещането на кожата му, която ме докосваше там, където никога преди това не беше, ме накара да потреперя.
- Трябва да спрем сега - прошепнах във врата му, така че не прозвуча много убедително.
- Какво?
- Спри.
Отблъснах се съвсем леко от него, колкото да виждам лицето му. Достатъчно, че да си поема дъх. Ръцете ми все още си играеха с косата му, докосваха раменете му. Отпуснах ги. Принудих се да спра. Беше толкова топъл. Вдигнах ръце към лицето си и можех да усетя миризмата му по кожата си. Не исках да спирам. Съдейки по погледа, изписан на лицето му, и начина, по който реагираше тялото му, същото важеше и за него.
- Трябва да спрем сега.
- Защо? - Гласът му бе тих шепот.
- Защото, ако не спрем сега, може въобще да не спрем.
- Толкова лошо ли ще е?
Почти казах „не“, докато се взирах в прекрасните му очи само на няколко сантиметра от моите.
- Може би да.
- Защо?
- Защото една вечер никога не стига. Или го правиш редовно, или го спираш отведнъж.
- Можеш да го имаш всяка вечер.
- Това предложение ли е? - попитах аз.
Примигна срещу мен и се опита да се отдръпне. Да помисли. Наблюдавах усилието и сама се борех да направя същото. Трудно е да мислиш, когато си седнала в нечий скут. Изправих се. Ръцете му все още бяха под ризата върху голия ми гръб.
- Анита, какво има?
Стоях и гледах надолу към него с ръце, подпрени на раменете му, за да пазя равновесие, все още твърде близо, за да мисля ясно. Отдръпнах се и той не направи опит да ме спре. Подпрях ръце на кухненския плот и се опитах да помисля достатъчно трезво.
Опитвах се да измисля как да му разкажа на един дъх за две години, изпълнени с болка.
- Винаги съм била добро момиче. В колежа срещнах някого, сгодихме се, определихме дата, правихме любов. Той ме заряза.
- Направил е всичко това само за да те вкара в леглото си?
Поклатих глава и се обърнах към него. Стоеше все така със свалена
риза и изглеждаше изключително апетитен.
- Семейството му не ме одобри.
- Защо?
- Неговата майка не харесваше факта, че моята е мексиканка. - Облегнах се на шкафовете с кръстосани ръце и обвих ръце около тялото си. - Не ме обичаше достатъчно, че да се изправи срещу семейството си. Липсваше ми по много начини, но освен това липсваше на тялото ми. Обещах си, че няма да позволя това да се повтори.
- Тоест изчакваш до сватбата.
Кимнах.
- Желая те, Ричард, много, но не мога. Обещах си, и никога няма да позволя отново да ме наранят така.
Той се изправи и застана пред мен. Стоеше близо, но не се опита да ме докосне.
- Тогава се ожени за мен.
Погледнах нагоре към него.
- Да бе.
- Не, сериозен съм. - Той постави нежно ръце на раменете ми. - И преди съм си мислил да те помоля, но се страхувах. Не беше виждала на какво е способен един ликантроп, какви можем да бъдем. Знаех, че е нужно да го видиш, преди да мога да те попитам, но същевременно се страхувах от момента, в който това ще се случи.
- Все още не съм те виждала да се превръщаш - казах му аз.
- Нужно ли е?
- Така, както сме застанали в момента, казвам „не“, но реално погледнато, ако сме сериозни, вероятно е нужно.
- Сега?
Изгледах го в полумрака и го прегърнах. Притиснах се към него и поклатих глава, докосвайки с бузи голите му гърди.
- Не, не сега.
Той ме целуна по главата.
- Това „да“ ли е?
Вдигнах глава и го погледнах.
- Би трябвало да откажа.
- Защо?
- Защото животът е твърде сложен.
- Животът винаги е твърде сложен, Анита. Кажи „Да“.
-Да.
