Той отпи от виното си. Тъмната течност се раздвижи из чашата, изглеждаше ми доста по-червена, отколкото преди филма. Преглътнах тежко и погледнах настрани. Нямаше да повърна. Нямаше да повърна.
- Къде мога да открия Алфред?
- Никъде - отвърнах аз.
Той остави внимателно чашата на подноса.
- Анита, разочароваш ме. Мислех, че ще ми помогнеш, след като видиш какво сториха на момичето.
- Не отказвам да сътруднича. Този филм е едно от най-ужасните неща, които съм виждала, а аз съм виждала адски много. Твърде късно е да търсиш Алфред.
- Как така твърде късно?
- Убих го снощи.
По лицето му се разля прекрасна усмивка.
- Винаги правиш работата ми по-лесна.
- Не е нарочно.
Той сви рамене.
- Искаш ли половината от парите? В крайна сметка си свършила половината от работата.
Поклатих глава.
- Не го направих за пари.
- Разкажи ми какво се случи.
-Не.
- Защо не?
Погледнах го.
- Защото ловуваш ликантропи и не искам да ти предам някой по погрешка.
- Леопардът заслужава да умре, Анита.
- Не го оспорвам. Въпреки че, технически погледнато, не той уби
момичето.
- Бащата иска и двамата. Виниш ли го?
- Не, предполагам, че не.
- Тогава ще ми помогнеш да идентифицирам другия мъж?
- Може би - изправих се. - Трябва да се обадя на някого. Искам още някой да погледне този филм. Може и да е в състояние да помогне повече, отколкото аз.
- Кой?
Поклатих глава.
- Нека най-напред видя дали ще дойде.
Едуард кимна ниско, почти покланяйки се, само с врат.
- Както искаш.
Избрах номера на Ричард по памет. Включи се секретарят.
- Анита е, ако си там, вдигни. Ричард, вдигни. Важно е.
Никой не вдигна слушалката.
- Проклятие! - казах.
- Не е вкъщи? - попита Едуард.
- Имаш ли телефона на „Кафенето на лунатиците“?
Той бавно повтори номера, а аз го набрах. Вдигна някаква жена. Не беше Рейна. Благодарих за това.
- „Кафенето на лунатиците“, на телефона е Поли, с какво мога да ви помогна?
- Трябва да говоря с Ричард.
- Съжалявам, нямаме сервитьори с това име.
- Виж, снощи бях гост на Маркус. Трябва да говоря с Ричард. Случаят е спешен.
- Не знам. Имам предвид, те всички са заети в задната стаичка.
- Веднага повикай Ричард на телефона.
- Маркус не обича да го безпокоят.
- Поли, нали така? На крак съм повече от тринадесет часа. Ако моментално не извикаш Ричард на телефона, ще дойда и лично ще ти сритам задника. Ясна ли съм?
- Кой е на телефона? - Звучеше леко кисела, но въобще не бе уплашена.
- Анита Блейк.
- О - отвърна тя. - Ще ви дам Ричард веднага, Анита, веднага.
В гласа й се долавяше нотка на паника, която липсваше преди малко. Остави ме на изчакване. Музиката беше компилирана от някой с болно чувство за хумор. „Лунна светлина и рози“, „Синя луна“, „Лунна соната“. Във всяка песен имаше лунен мотив. Бяхме по средата на „Луна над Маями“, когато телефонът отново оживя.
-Да.
- Дай ми го.
- Анита, аз съм. Какво има?
- Аз съм добре, но искам да видиш нещо.
- Можеш ли да ми кажеш какво е?
- Знам, че звучи изтъркано, но не мога по телефона.
- Не си търсиш извинение, за да ме видиш отново, нали? - В гласа му се долавяше закачка.
Нощта бе станала твърде дълга.
- Може ли да се видим?
- Разбира се. Какво не е наред? Гласът ти звучи ужасно.
- Имам нужда от прегръдка, която да изтрие последния час от живота ми. За първото можеш да се погрижиш, щом дойдеш, с второто ще трябва да живея.
- У вас ли си?
- Не. - Погледнах към Едуард и сложих ръка на слушалката. - Мога ли да му дам номера на хотелската стая?
Той кимна.
Дадох на Ричард номера на стаята и му обясних как да стигне.
- Ще дойда веднага щом мога. - Той се поколеба, след това попита:
- Какво си казала на Поли? Почти е изпаднала в истерия.
- Не искаше да те повика на телефона.
- Заплашила си я.
- Аха.
- Беше ли празна заплаха?
- До голяма степен.
- Доминиращите членове на глутницата не отправят празни заплахи към подчинените.
- Аз не съм член на глутницата.
- След снощи си доминираща. Третират те като подивял доминиращ ликантроп.
- Какво означава това?
- Означава, че ако кажеш, че ще нариташ нечий задник, ти вярват.
- О, съжалявам.
- Не се извинявай на мен, извини се на Поли. Ще пристигна, преди да успееш да я успокоиш.
- Не ми я давай, Ричард.
- Така става, като гориш от желание да влезеш в конфликт. Хората се плашат от теб.
-Ричард.
На линията се появи подсмърчащ женски глас. Прекарах следващите петнадесет минути да убеждавам плачеща върколачка, че няма да я нараня. Животът ми ставаше твърде странен, дори и по моите стандарти.
Ричард грешеше. Не почука на вратата, докато бях на телефона и успокоявах Поли. Беше ми толкова благодарна, че съм й простила грубостта, че чак беше срамно. От слушалката извираха вълни на покорство. Затворих.
Едуард ми се хилеше. Беше се преместил на едно от креслата.
- Нима прекара последните двадесет минути да успокояваш върко-лачка, че няма да я нараниш?
-Да.
