Той се изсмя, силен, рязък звук. Усмивката изчезна, оставяйки нещо като трептящо сияние по лицето му. Очите му проблясваха с нещо по-мрачно от хумор. Не бях сигурна какво си мисли, но не беше приятно.
Отпусна се надолу по креслото, основата на черепа му бе подпряна на облегалката, ръцете - скръстени върху стомаха, а глезените кръстосани. Изглеждаше, сякаш се чувства крайно удобно.
- Как стана така, че се превърна в ужас за малките добри върколачета?
- Не мисля, че са свикнали с хора, които стрелят по тях и ги избиват. Поне не и още при запознанството.
Очите му горяха, изпълнени с някакъв мрачен хумор.
- Отиде там и уби някого още при първата си вечер? По дяволите, Анита, аз бях там три пъти и още не съм убил никого.
- От колко време си в града?
Той ме изгледа за момент.
- Това просто неангажиращ въпрос ли е или ти трябва да знаеш?
Беше ми минало през ума, че Едуард е в състояние да убие осем ли-
кантропи и да не остави следа. Ако имаше човек, който е способен на подобно нещо, това бе той.
- Трябва да знам.
- Утре става седмица. - Очите му бяха станали празни. Бяха студени и далечни като очите на ликантропите от предната вечер. Има повече от един начин да се превърнеш в хищник. - Естествено, ще трябва да приемеш думата ми на доверие. Можеш да провериш на рецепцията, но пък е възможно да съм сменил хотелите.
- Защо би ме излъгал?
- Защото ми харесва.
- Не лъжата ти харесва.
- А какво ми харесва?
- Да знаеш нещо, което аз не знам.
Той присви леко рамене, което не беше особено лесно в позицията му, отпуснат на стола. Направи го така, че да изглежда грациозно.
- Егоистично е от твоя страна.
- Не само от мен. Обичаш да пазиш тайни заради самото удоволствие от това.
Тогава се усмихна бавно и мързеливо.
- Наистина ме познаваш добре.
Бях започнала да му казвам, че сме приятели, но погледът в очите му ме спря. Взираше се малко прекалено усилено. Изглежда, ме изучаваше, сякаш никога преди това не ме е виждал истински.
- Какво си мислиш, Едуард?
- Че би могла да се окажеш предизвикателство, което да си струва.
- Какво би трябвало да означава това?
- Знаеш колко обичам предизвикателствата.
Изгледах го.
- Имаш предвид да се изправиш срещу мен, за да видим кой е по-добър? - Направих го да звучи като въпрос. Не ми даде отговора, който исках.
-Да.
- Защо?
- Няма да го направя. Познаваш ме - няма пари, няма убийство, но би било. интересно.
- Не започвай да се държиш странно с мен, Едуард.
- Просто за пръв път се чудя дали би спечелила.
Плашеше ме. Бях въоръжена, а той не изглеждаше като да има оръжие, но Едуард винаги е въоръжен.
- Не го прави, Едуард.
Изправи се с едно плавно движение. Ръката ми посегна към пистолета. Бях го извадила наполовина от кобура, когато осъзнах, че единственото, което е направил е да седне. Издишах неспокойно и пуснах пистолета обратно.
-Не си играй с мен, Едуард. Някой от нас ще пострада, ако го направиш.
Той разпери широко ръце.
- Никакви игри повече. Ще ми се да знам кой от нас е по-добър,
Анита, но не дотолкова, че да те убия.
Отпуснах ръката си. Ако Едуард кажеше, че ще ме убие тази вечер, значи го имаше предвид. Ако някога наистина се изправехме един срещу друг, първо щеше да ми каже. Едуард обича да е спортсмен в тези случаи. Да изненадаш жертвата си улесняваше нещата твърде много.
На вратата се почука. Подскочих. Нервна? Кой, аз ли? Едуард продължаваше да стои, сякаш не е чул нищо, и да се взира в мен със странните си очи. Отидох до вратата. Беше Ричард. Прегърна ме, а аз му позволих. Притиснах се към гърдите му и бях съвсем наясно, че не мога да извадя пистолет особено бързо, докато го правя.
Отдръпнах се първа и го притеглих в стаята. Изгледа ме въпросително. Поклатих глава.
- Помниш ли Едуард?
- Анита, не ми каза, че все още се срещаш с Ричард. - Гласът на Едуард беше приятен, нормален, сякаш не се беше чудил току-що какво ли ще е да ме убие. Лицето му бе открито, приятно. Премина през стаята с протегната ръка. Беше невероятен актьор.
Ричард стисна ръката му, но изглеждаше леко объркан. Погледна
ме.
- Какво става, Анита?
- Можеш ли да нагласиш филма?
- Ако ми позволиш да ям, докато върви. Пържолата ми започва да изстива - отвърна Едуард.
Преглътнах тежко.
-Беше гледал филма и преди това, и все пак поръча пържоли. Защо?
- Може би, за да проверя дали можеш да ядеш, след като го гледаш.
- Ама че си мръсник.
Той просто се усмихна.
- Какъв филм? - попита Ричард.
- Изяж си пържолата, Едуард. Ще го гледаме, след като приключиш.
- Толкова ли те притесни?
- Млъкни и яж.
Той седна на ръба на леглото и започна да реже месото. Беше червено. От него се процеждаше кръв. Отправих се към банята. Не ми беше лошо, но ако трябваше да го гледам как яде, най-вероятно щеше да ми стане.
- Ще се скрия в банята. Ако искаш обяснение, се присъедини към
мен.
Ричард погледна към Едуард, а след това обратно към мен.
- Какво става?
Издърпах го в банята и затворих вратата зад нас.
Пуснах студената вода в мивката и напръсках лицето си.
