-Ричард, Анита е. Луи е ранен. Вдигни, ако си там. Ричард, Ричард, мамка му, Ричард, вдигни - наведох чело към студения метал на телефонната будка. Вдигни, вдигни, вдигни. Ричард! По дяволите!
Той вдигна, а гласът му звучеше, сякаш бе останал без дъх.
- Анита, аз съм. Какво има?
- Луи е ранен. Раните му се излекуват сами. Как обясняваш подоб-но нещо в спешното отделение?
- Не обясняваш - отвърна ми той. - Имаме лекари, които могат да се погрижат за него. Ще ти дам адрес, на който да отидеш.
- Не мога да шофирам.
- Ранена ли си?
-Да.
- Колко лошо?
- Достатъчно, че да не искам да шофирам.
- Какво ви се е случило?
Разказах му доста съкратена версия на вечерните събития. Просто атака на вампир, без определен мотив.
Не бях готова да му съобщя, че трябва да кажа на Жан-Клод за нашия годеж, защото не бях сигурна, че сме сгодени все още. Той беше попитал, аз се бях съгласила, но в момента не бях сигурна. Дори не бях сигурна дали Ричард още е сигурен.
- Дай ми адреса. - Направих го. - Знам бензиностанцията, за която говориш. Спирам там, когато от време на време посещавам Луи.
- Чудесно. Кога можеш да дойдеш?
- Сигурна ли си, че ще си добре, докато дойда?
- Естествено.
- Защото, ако не си, се обади на полицията. Не рискувай живота си само за да опазиш тайната на Луи. Той не би искал подобно нещо.
- Ще го имам предвид.
- Не се прави на корава пред мен, Анита. Не искам да ти се случи нещо лошо.
Усмихнах се с чело притиснато към телефона.
- Благодарение на това успях да стигна дотук. Просто ела, Ричард. Ще чакам.
Затворих, преди да стане сантиментален. Чувствах се твърде окаяно, за да понеса проява на прекалено съчувствие.
Върнах се обратно в колата. Вътре беше студено. Бях забравила да включа парното. Пуснах го на пълна мощност. Коленичих на седалката и проверих Луи. Не беше помръднал. Докоснах китката му, проверявайки за пулс. Беше силен и равномерен. Вдигнах едната му ръка за проба и я оставих да падне обратно. Никаква реакция. Не бях и очаквала да има.
Обикновено ликантропът остава в животинската си форма между осем и десет часа. Превръщането по-рано отнема много енергия. Даже и да не беше ранен, Луи щеше да спи през остатъка от нощта. Въпреки че сън е твърде мека дума. Не можете да ги пробудите от това състояние. Не беше впечатляващ метод за оцеляване. Точно както сънят през деня не помага особено на вампирите. Това беше начинът на еволюцията да помогне на нас, хилавите хорица.
Отпуснах се на мястото си. Не бях сигурна колко време ще отнеме на Ричард да стигне дотук. Хвърлих поглед към сградата на бензиностанцията. Мъжът на касата четеше списание. За момента не ни обръщаше никакво внимание. Ако наблюдаваше, щях да ни преместя извън осветеното място. Не исках да започне да се чуди защо стоим там, но щом не обръщаше внимание, нямаше да мърдаме.
Отпуснах се назад и подпрях глава на облегалката. Искаше ми се да затворя очи, но не го направих. Бях съвсем сигурна, че имам мозъчно сътресение. Заспиването не беше добра идея. Бях се оправяла и от по-лошо нараняване на главата, но Жан-Клод го бе излекувал. Все пак белег на вампир беше малко прекалена мярка за леко сътресение.
Това беше първият случай, в който бях тежко ранена, откакто загубих белезите на Жан-Клод. Те ме бяха направили по-трудна за нараняване и се лекувах по-бързо. Нелош страничен ефект. Един от другите ефекти беше способността да гледам вампирите в очите, без да могат да ме омагьосват. Както бях гледала Гретхен.
Как бях успяла да я гледам в очите безнаказано? Нима Жан-Клод ме беше излъгал? Имаше ли някой останал белег? Още един въпрос, който да му задам, щом го видех. Естествено, след като му съобщях новината, адът щеше да се стовари и нямаше да има повече въпроси. Е, може би един въпрос. Щеше ли Жан-Клод да се опита да убие Ричард? Вероятно.
Въздъхнах и затворих очи. Внезапно се почувствах уморена, толкова уморена, че не исках да ги отворя. Сънят започна да ме поглъща. Отворих очи и се поизправих на седалката. Може би беше просто напрежение, адреналинът, който спираше своето действие, или пък беше сътресение. Включих осветлението на тавана и отново проверих Луи. Дишането и пулсът му бяха стабилни. Главата му бе обърната на една страна, а вратът опънат, така че разкриваше раната. Следите от ухапването оздравяваха. Не можех да видя как се случва, но всеки път, щом погледнех, изглеждаха по-добре. Все едно да наблюдаваш цъфтенето на цвете. Виждаш ефекта, но никога не успяваш да видиш самото действие.
