Полицейските светлини разкъсваха мрака. Колата бе спряна на края на паркинга с една отворена врата. Радиото изпълваше нощта с изкривени звуци. Изглеждаше празна. Взирането в нещо толкова отдалечено предизвика вълна от чернота пред очите ми. Как, по дяволите, щях да карам? Щях да решавам проблемите един по един. На първо време, да замъкна Луи до джипа, извън полезрението им.
Отстъпих от предпазващата ме сграда. Беше последното ми прикритие. Ако ченгетата се появяха сега, докато преминавах през паркинга, всичко свършваше. В неделя вечер нямаше много коли на паркинга за посетители. Джипът ми бе паркиран под една от уличните лампи. Винаги, когато бе възможно, паркирах на осветено място. Правило за безопасност номер едно за жени, пътуващи сами след мръкване. Джипът изглеждаше, сякаш е в светлината на прожекторите. Светлината вероятно не бе толкова ярка. Просто изглеждаше такава, защото се опитвах да се промъкна.
Някъде по средата на разстоянието до колата осъзнах, че раната на главата не е единственият проблем. Естествено, можех да вдигна такъв товар, даже да вървя с него, но не вечно. Коленете ми трепереха. Всяка стъпка ставаше все по-бавна и изискваше повече усилия. Ако отново се строполях, нямаше да мога да вдигна Луи. Дори не бях сигурна, че самата аз ще съм в състояние да се изправя.
Единият крак пред другия, просто единият крак пред другия. Концентрирах се над краката си, докато гумите на джипа не влязоха в полезрението ми. Ето, не беше толкова трудно.
Ключовете за колата, естествено, бяха в джоба на палтото. Натиснах бутона на верижката, който отключваше вратите. Пронизителният звук, сигнализиращ отварянето, ми прозвуча достатъчно силен, че да пробуди и мъртвите. Отворих средните врати, като балансирах Луи само с една ръка. Оставих го да падне на задната седалка. Палтото се разтвори и разкри част от голото тяло. Явно съм се почувствала по-добре, отколкото си мислех, защото отделих време да преметна палтото над слабините и долната част на гърдите му. Едната ръка остана да виси навън, отпусната и странна, но всичко беше наред. Чувството ми за благоприличие можеше да се справи с една гола ръка.
Затворих вратата и мярнах отражението си в страничното огледало. Едната страна на лицето ми бе кървава маска, по чистите части имаше кървави ожулвания. Вмъкнах се в джипа и измъкнах от жабката бебешки кърпички с алое и ланолин. Бях започнала да ги взимам, за да се справям с кръвта от вдигането на зомбита. Вършеха по-добра работа от обикновения сапун и вода, които носех преди. Изтрих достатъчно кръв, че да не ме спре първото ченге, покрай което премина, и се разположих зад волана.
Погледнах в огледалото за обратно виждане. Полицейската кола все още стоеше самотна, като куче, очакващо господаря си. Моторът из-бръмча. Превключих на скорост и дадох газ. Джипът изви към една улична лампа, сякаш беше магнит. Набих спирачки и си благодарих, че съм си сложила предпазния колан.
Добре, значи бях леко дезориентирана. Включих светлината на сенника, за която се предполага, че е сложена, за да може да проверите грима си и вместо това проверих очите си. Зениците бяха еднакви. Ако едната бе разширена, това би могло да означава, че имам вътрешен кръвоизлив в главата. Хората умират от подобни неща. При подобна ситуация щях да ни предам на ченгетата, за да бъдем закарани до болницата. Но нещата не бяха чак толкова зле. Надявах се.
Изключих светлината и бавно подкарах джипа. Ако карах много бавно, автомобилът нямаше да иска да целуне уличната лампа. Страхот-но. Малко по малко излязох от паркинга, като очаквах да чуя викове зад себе си. Нищо. Улицата беше тъмна и претъпкана с паркирани автомобили от двете страни. Пропълзях по нея с около петнадесетина километра в час, страх ме беше да вдигна по-висока скорост. Отстрани изглеждаше, сякаш карам през автомобилите от едната страна. Илюзия, но въпреки това адски изнервяща.
По-голяма улица и нечии фарове прободоха очите ми. Сложих ръка, за да предпазя зрението си, и за малко да се врежа в една паркирана кола. Мамка му! Трябваше да отбия, преди да се ударя в нещо. След четири пресечки най-сетне открих бензиностанция с телефони отпред. Не бях сигурна колко зле изглеждам. Не ми се щеше някой свръхприлежен чиновник да се обади в полицията след всички усилия, които бях положила да се измъкна незабелязано.
Вкарах джипа на паркинга. Ако се престараех и отнесях някоя от бензиновите колонки, можеше и да се обадят на ченгетата. Отбих пред една от телефонните кабинки. Паркирах и бях изключително облекчена, че стоя неподвижно.
Измъкнах четвърт долар от пепелника. Единственото, което някога бе поставяно в него бе ресто. Когато излязох от колата за пръв път, осъзнах колко е студено без палто. Студът пропълзя по гърба ми на мястото, където пуловерът бе разпран. Набрах номера на Ричард, без да се замислям. На кого другиго можех да се обадя? Включи се секретарят.
- Проклятие, бъди си вкъщи, Ричард, бъди си вкъщи.
Сигналът прозвуча.
