Тя се поколеба. Втренчих се в окото й. Зрението ми беше ясно. Ръката - спокойна. Започнах да натискам спусъка. Тя пусна гърлото му и приплъзна главата си в косматия му врат, криеше се. Гласът й прозвуча приглушено, но достатъчно ясно:
- Свали жалкото си пистолетче и ще го пусна.
Поех си въздух и насочих оръжието към небето.
- Пусни го.
- Първо пистолета.
Не исках да се отказвам от единственото си оръжие. Изглеждаше ми наистина лоша идея. Но какъв избор имах? Ако бях на мястото на Гретхен, и аз нямаше да искам да имам насреща си себе си, въоръжена. Все още разполагах с втория нож, но от това разстояние беше безполезен. Даже и да успеех да го хвърля достатъчно точно, че да я пронижа в сърцето, трябваше да е много силен удар. Беше твърде стара и един обикновен кос удар нямаше да свърши кой знае каква работа. Бях забила в гърлото й нож чак до дръжката и това не я беше забавило. Бях впечатлена.
Оставих файърстара на тротоара и вдигнах ръце, за да покажа, че съм невъоръжена. Гретхен бавно се надигна иззад отпуснатото тяло на Луи. Без подкрепата й тялото се изтърколи по гръб. Имаше нещо твърде отпуснато в него, което ме притесни. Нима бе твърде късно? Възможно ли е ухапването на вампира да е смъртоносно като среброто?
Двете с Гретхен се гледахме една друга. Ножът ми стърчеше от гърлото и като удивителен знак. Дори не си бе направила труда да го извади. Исусе! Изглежда, бях пропуснала ларинкса, в противен случай нямаше да може да говори. Даже вампиризмът си има граници. Гледах я в очите. Нищо не се случваше. Все едно гледах в обикновени очи. Не би трябвало да е така. Може би държеше силите си в готовност? Едва ли.
- Жив ли е още?
- Ела по-близо и виж сама.
- Не, благодаря. - Ако Луи беше мъртъв, смъртта ли нямаше да му помогне.
Тя се усмихна.
- Кажи ми отново новината.
- Ричард ме помоли да се омъжа за него и аз се съгласих.
- Обичаш ли този Ричард?
- Да. - Не беше време за колебания.
Прие отговора с кимване. Предполагам, че беше истина, каква изненада.
- Кажи го на Жан-Клод и ще съм удовлетворена.
- Планирам да му го кажа.
- Тази вечер.
- Добре, тази вечер.
- Лъжа. Когато те оставя, ще се погрижиш за своите рани и за неговите и няма да кажеш на Жан-Клод.
Не можех да използвам дори толкова мъничка лъжа. Проклятие!
- Какво искаш?
- Тази вечер той е в „Престъпни удоволствия“. Иди и му кажи. Ще те чакам.
- Преди да правя каквото и да било, трябва да се погрижа за раните му - отвърнах аз.
- Погрижи се, но ела в „Престъпни удоволствия“ преди съмване или примирието ни се прекратява.
- Защо не му кажеш сама?
- Няма да ми повярва.
- Той може да прецени дали казваш истината - отвърнах аз.
- Само защото вярвам, че нещо е истина, не го прави непременно такова. Но той ще помирише истината по теб. Ако ме няма, ме изчакай. Искам да съм там, когато му кажеш, че обичаш друг. Искам да видя как лицето му помръква.
- Добре, ще съм там преди зазоряване.
Тя прекрачи тялото на Луи. В дясната си ръка държеше браунинга, дланите й бяха на цевта и дръжката не за да стреля, а да попречи на мен да го направя. Приближи се наперено и вдигна файърстара, без да откъсва очи от мен.
По дръжката на ножа, забит в гърлото й, се стичаше кръв. Капеше с тежки мокри звуци. Усмихна се, когато очите ми се разшириха. Знаех, че не ги убива, но си мислех, че ги боли. Може би просто вадеха
остриетата по навик. Това, изглежда, не притесняваше особено Гретхен.
- Можеш да си ги получиш обратно, след като му кажеш.
- Надяваш се да ме убие.
- Няма да пролея сълзи от съжаление, ако го направи.
Страхотно. Гретхен направи крачка назад, после още една. Спря се
край дърветата, бледа форма в мрака.
- Чакам те, Анита Блейк. Не ме разочаровай.
- Ще бъда там.
Тя се усмихна, показвайки окървавените си зъби, отстъпи отново и изчезна. Помислих си, че е някой от номерата със съзнанието, но имаше раздвижване на въздуха. Дърветата се разтресоха, сякаш преминаваше буря. Погледнах нагоре и мярнах нещо. Не криле, не прилеп, но. нещо. Нещо, което очите ми не успяваха или не искаха да разпознаят.
Вятърът утихна, а зимният мрак беше застинал и тих като в гробница. В далечината свиреха сирени. Предполагам, че студентите бяха повикали полиция. Не бих казала, че ги виня за това.
Изправих се внимателно. Светът не се завъртя. Чудесно. Приближих се до Луи. Тялото на човека-плъх лежеше много неподвижно и тъмно на тревата. Коленичих и отново ми се зави свят. Изчаках да премине, застанала на четири крака. Когато светът отново стана стабилен, поставих ръка на покритите му с козина гърди. Въздъхнах облекчено, щом почувствах, че се повдигат и отпускат под дланта ми. Беше жив, дишаше. Фантастично.
