Ако беше в човешката си форма, щях да проверя раната на врата му. Бях почти сигурна, че докосването на кръвта му, докато е в животинска форма, няма да ме зарази с ликантропия, но все пак не и сто процента. Имах си достатъчно проблеми и без да ми се налага да ставам космата веднъж месечно. Освен това, ако трябваше да избирам животно, определено нямаше да е плъх.
Сирените се приближаваха. Не бях сигурна какво да правя. Беше лошо ранен, но бях виждала Ричард в по-тежко състояние и той се бе излекувал. Дали му е била нужна медицинска помощ да се излекува? Не знаех. Можех да скрия Луи в храстите, но ако това означаваше да го оставя да умре? Ако ченгетата го видеха в тази му форма, с тайната му бе свършено. Животът му щеше да се превърне в пълна бъркотия само защото ми бе помогнал. Не ми изглеждаше честно.
От острата му муцуна се разнесе дълга въздишка. През тялото му преминаха тръпки. Козината му започна да изчезва, сякаш имаше отлив. Странните плъхоподобни крайници започнаха да се изправят. Извитите му крака се изпънаха. Наблюдавах как човешката му форма се надига от козината като фигура, хваната в лед.
Луи лежеше на тъмната трева блед, гол и съвсем човешки. Никога преди не бях виждала обратния процес. Беше точно толкова впечатляващо, колкото и промяната в животинска форма, но не толкова плашещо, вероятно заради крайния продукт.
Раната на врата му приличаше повече на животинско ухапване, отколкото на вампирско, с разкъсана кожа, но два от белезите бяха по-дълбоки, от зъби. Вече нямаше кръв. Докато наблюдавах, отново про-кърви. Не можех да кажа със сигурност заради тъмнината, но изглеждаше, сякаш раната започва да заздравява. Проверих пулса му. Беше равномерен, силен, но пък какво разбирах аз? Не бях лекар.
Сирената замлъкна, но светлините пулсираха в мрака зад дърветата като цветни светкавици. Ченгетата идваха и аз трябваше да реша какво да правя. Главата ми се чувстваше по-добре. Зрението ми бе ясно. Замайването, изглежда, беше изчезнало. Естествено, не бях правила нови опити да се изправя. Можех да го нося; не твърде бързо и не твърде надалече, но можех. Следите от ухапването започваха да се затварят. По дяволите, до сутринта щеше да се е излекувал. Не можех да позволя на ченгетата да го видят и не можех да го зарежа тук. Не знаех дали ликан-тропите могат да измръзнат до смърт, но не исках да си изпробвам късмета тази вечер.
Покрих го с палтото си, като го увих около него, докато го повдигах. Нямаше да е хубаво, ако получи измръзвания на някои деликатни места. Ще вземеш да изгубиш някой пръст и си я втасал.
Поех дълбоко въздух и се изправих с него на рамене. На коленете ми това не им допадна. Но се изправих на крака и зрението ми се замъгли. Стоях и се борех с внезапно раздвижилия се свят. Паднах на колене. Заради допълнителното тегло бе доста болезнено.
Полицията идваше. Ако не се разкарах моментално, можех и просто да се откажа. Отказването не спадаше към положителните ми качества. Изправих се на едно коляно и напънах с последни сили. Коленете ми буквално изкрещяха от усилието, но бях на крака. Пред очите ми преминаха черни вълни. Просто стоях и чаках да се разнесат. Този път замайването не бе толкова лошо. Гаденето бе по-неприятно. Щях да повръщам по-късно. Останах на тротоара. Не вярвах, че ще се справя със снега. Освен това даже градските ченгета могат да проследят такива отпечатъци. Редица дървета ме скриваха от посоката на светлините. Тротоарът минаваше покрай една сграда. Веднъж да я подминех и щях да мога да се върна до колата си. Идеята да карам докато зрението ми ту се влошава, ту се оправя, не беше добра, но ако не успеех да се отдалеча от ченгетата, всичките ми усилия щяха да отидат на вятъра. Трябваше да стигна до колата. Трябваше да отведа Луи по-далече.
Не погледнах назад, за да проверя дали мигащите светлини озаряват района. Гледането назад нямаше да помогне, а и с Луи на раменете ми се изискваха много усилия да се обърна. Поставих единия крак пред другия и крайчецът на сградата се изви покрай нас. Бяхме извън полезрението им, даже и да подминеха дърветата. Прогрес. Страхотно.
Сградата се простираше от лявата ми страна като някакъв тъмен монолит. Разстоянието до края й сякаш се увеличаваше. Поставих единия крак пред другия. Ако просто се концентрирах над вървенето, можех да се справя. Луи сякаш олекваше. Това не беше добре. Нима щях да припадна, но все още не го осъзнавах?
Вдигнах поглед и видях, че съм стигнала края на сградата. Губеше ми се известно време. Лош знак. Бях готова да се обзаложа, че имам мо-зъчно сътресение. Нямаше да е твърде лошо, ако припадна, нали? Защо ли не вярвах, че е така?
Надникнах иззад ъгъла, като се концентрирах да не фрасна краката на Луи в сградата. Отне ми много повече концентрация, отколкото би трябвало.
