В единия ъгъл беше поставен лакиран черен параван. Не го бях виждала преди. Беше голям и го закриваше изцяло. По паравана се извиваше дракон, изрисуван с оранжево и червено, с огромни кръгли очи. Беше приятна добавка към стаята. Помещението не беше уютно, но бе стилно. Също като Жан-Клод.
Той седеше на кожената кушетка, облечен целия в черно. Ризата имаше висока стегната яка, която подчертаваше лицето му. Трудно можеше да се каже къде свършва косата и започва ризата. Яката бе прихваната на гърлото с рубинен медальон с размерите на палец. Ризата бе разкопчана надолу до колана и разкриваше триъгълник от много бледа кожа. Единствено медальонът пречеше на ризата да се разтвори напълно.
Маншетите бяха широки и плътни като яката и почти скриваха ръцете му. Вдигна една ръка и забелязах, че са отворени от едната страна, така че да може да използва ръцете си. Облеклото му се допълваше от черни дънки и черни кадифени ботуши.
Медальона бях виждала и преди, но ризата определено беше нещо ново.
- Елегантно - казах аз.
Той се усмихна.
- Харесва ли ти? - Изправи маншетите, сякаш имаше нужда.
- Приятна промяна спрямо бялото е - отвърнах му.
- Стивън, очаквахме те по-рано - гласът му бе достатъчно мек, но се усещаше някакъв спотаен привкус на нещо тъмно и неприятно.
- Стивън ме заведе на лекар.
Тъмносините му очи се обърнаха към мен.
- Последното полицейско разследване е загрубяло?
- Не - отвърнах аз.
Погледнах към Гретхен. Очите й бяха приковани в Жан-Клод.
- Кажи му - промълви тя.
Не мисля, че имаше предвид да я обвиня в опит за убийство. Време беше за малко честност или поне за малко драма. Бях сигурна, че Жан-Клод няма да ни разочарова.
- Стивън трябва да напусне сега - заявих.
Не исках да загине, докато се опитва да ме защити. Не ставаше за нищо друго освен за пушечно месо. Поне срещу Жан-Клод.
- Защо? - попита той. Звучеше подозрително.
- Давай - обади се Гретхен.
Поклатих глава.
- Няма нужда Стивън да присъства.
- Излез, Стивън - каза Жан-Клод. - Не съм ти ядосан, че пропусна представлението си. Анита е по-важна за мен от това да дойдеш навреме на работа.
Хубаво беше да знам това.
Стивън направи движение, което почти приличаше на поклон пред Жан-Клод, хвърли ми поглед и се поколеба.
- Давай, Стивън. С мен всичко ще е наред.
Не се наложи да го убеждавам повторно. Изчезна.
- Какво става с теб, ma petite?
Погледнах към Гретхен. Имаше очи само за него. Лицето й изглеждаше гладно, сякаш е чакала този момент от дълго време. Вгледах се в тъмносините му очи и осъзнах, че мога да го правя и без вампирските белези. Можех да го гледам в очите.
Жан-Клод също го забеляза. Очите му се разшириха съвсем леко.
- Ма petite, тази вечер си пълна с изненади.
- Още нищо не си видял.
- Непременно продължавай. Обичам изненадите.
Съмнявах се, че тази щеше да му хареса. Поех си дълбоко въздух и го казах бързо, сякаш това щеше да направи преглъщането по-лесно, като лъжица, пълна със захар.
- Ричард ме помоли да се оженим и аз се съгласих. Можех да добавя и „но вече не съм сигурна“, обаче не го направих. Бях твърде объркана, че да представям нещо различно от голите факти. Ако се опиташе да ме убие, може би щях да добавя подробности. Дотогава, щях да изчакам.
Жан-Клод просто стоеше на място. Въобще не се помръдваше. Отоплението се включи и аз подскочих. Вентилационната шахта беше над кушетката. Въздухът си играеше с косата му, с плата на ризата, но беше все едно да наблюдаваш манекен. Косата и дрехите се движеха, но останалото беше като камък.
Мълчанието се проточи и изпълни стаята. Отоплението спря и тишината беше толкова дълбока, че можех да чуя кръвта, пулсираща в ушите ми. Беше като покоя преди съзиданието. Осъзнаваш, че предстои нещо голямо, просто не знаеш какво точно. Оставих тишината да ме обгърне. Нямаше да съм тази, която щеше да я наруши, защото се страхувах от предстоящото. Това абсолютно спокойствие беше много по-из-нервящо, отколкото би бил гневът. Не знаех какво да правя с него, затова и не предприех нищо. Начин на поведение, за който рядко съжалявам.
Гретхен беше първата, която наруши тишината.
- Чу ли я, Жан-Клод? Ще се омъжва за друг. Обича друг.
Той премигна веднъж - дълго, грациозно движение на миглите.
- Попитай я дали ме обича, Гретхен.
Гретхен застана пред мен, препречвайки погледа на Жан-Клод.
- Какво значение има? Ще се омъжва за друг.
- Попитай я! - Беше заповед.
Гретхен се извъртя рязко към мен. Костите на лицето й изпъкваха под кожата, устните и бяха изтънели от гняв.
- Ти не го обичаш.
Не беше точно въпрос, затова го оставих без отговор. Гласът на Жан-Клод се извиси мързеливо, пълен с някакъв тъмен подтекст, който не разбирах.
- Обичаш ли ме, ma petite?
Изгледах изпълненото с ярост лице на Гретхен и отговорих:
- Предполагам, че няма да ми повярваш, ако кажа не.
- Не можеш ли просто да кажеш „да“?
- Да, в някакво тъмно, извратено ъгълче на душата си те обичам. Доволен ли си?
Той се усмихна.
- Как можеш да се омъжиш за него, ако ме обичаш?
- Обичам и него, Жан-Клод.
