- За Бога, Айкенсен, излез от водата. - Гласът на Тайтъс избумтя от върха на хълма.
Шерифът заедно с повечето от останалите полицаи стоеше на върха на речния бряг, покрай чакълестия път, който водеше до мястото. Имаше и две линейки. Откакто Законът на Гая бе влязъл в сила преди три години, на местопрестъплението задължително трябваше да има линейка, ако съществуваше възможност останките да са хуманоидни. Имаше случаи, при които викаха линейки да приберат останките на койоти, сякаш бяха мъртви върколаци. Законът бе влязъл в сила, но в системите за спешна помощ из страната не бяха влени допълнителни средства. Във Вашингтон обичаха да усложняват нещата.
Намирахме се в задния двор на нечия лятна къща. Някои от къщите имаха пристани или дори малки навеси за лодки, ако водата в основата на земите им бе достатъчно дълбока. Единствената лодка, която можеше да премине през този скалист канал, беше кану, така че нямахме нито пристан, нито навес, а само тъмна студена вода и един много мокър заместник-шериф.
- Айкенсен, качи си задника на някоя от тези скали. Помогни на госпожица Блейк, щом така и така си мокър.
- Не ми е нужна неговата помощ - извиках на Тайтъс.
- Е, госпожице Блейк, това е нашата област. Не ни се ще да ви изяде някое зверче, докато ние си стоим спокойно в безопасност на брега.
Айкенсен се изправи и за малко не се изтърси отново, когато ботушите му се подхлъзнаха на песъчливото дъно. Обърна се, за да ме изгледа, сякаш всичко беше по моя вина, но се покатери на скалата, от другата страна на кожата. Беше изгубил фенерчето си. Беше вир-вода в тъмнината с изключение на широкополата шапка, която бе успял да задържи над водата. Изглеждаше намусен като мокра кокошка.
- Забелязвам, че не предлагате да се справите с тази конкретна ситуация - обадих се аз.
Тайтъс започна да се спуска по брега. Изглежда беше доста по-добър от мен в това. Бях залитала като пияница от дърво на дърво. Той държеше ръцете си изпънати в готовност да се хване, ако залитне, но в общи линии вървеше надолу. Спря до Долф.
- Делегиране, госпожице Блейк. Едно от нещата, които правят тази страна велика.
- Какво мислиш по този въпрос, Айкенсен? - казах аз по-меко.
Айкенсен ме изгледа злобно.
- Той е шефът. - Не звучеше доволен от това, но го вярваше.
- Приключвай, Анита - каза Долф.
В превод, престани да дразниш всички. Всички искат да се махнат от студа. Не ги обвинявах. И аз исках същото.
Изправих се много внимателно върху хлъзгавата скала. Светлината от фенерчето ми се отразяваше в развълнуваната вода като в черно огледало, непрогледно и плътно.
Осветих първия камък. Беше блед и блестящ от вода и вероятно лед. Пристъпих внимателно. Прехвърлих се на следващия камък, нещата все още бяха наред. Кой да знае, че найковете са добри за заледени скали.
Предупреждението на Макадам за хипотермията кънтеше в главата ми. Само това ми липсваше, да ме приберат в болницата поради измръзване. Нима си нямах достатъчно проблеми и без да се налага да се боря със стихиите?
Между следващите два камъка имаше разстояние. Беше изкушаващо. Почти колкото една крачка, но с няколко сантиметра над безопасното. Камъкът, върху който се намирах, беше плосък, ниско до водата, но стабилен. Следващият беше извит на една страна и с връх.
- Страхуваш се да не си намокриш краката ли? - Айкенсен ми отправи усмивка, която беше по-скоро оголване на зъби в мрака.
- Ревнуваш, че си мокър, а аз не съм?
- Мога да те намокря.
- Само в кошмарите ми - отвърнах аз.
Трябваше да скоча и да се надявам, че по някакво чудо ще запазя равновесие и ще остана в безопасност. Погледнах назад към брега. Помислих си да попитам водолазите дали не им се намира допълнителен костюм за мен, но щеше да изглежда страхливо на фона на зъзнещия върху скалите Айкенсен. Освен това, вероятно можех да направя скока. Вероятно.
Отстъпих до края на скалата, на която се намирах, и скочих. За около секунда бях във въздуха, след което кракът ми удари скалата. Подхлъзна се на една страна. Паднах върху скалата и я прегърнах с две ръце и един крак. Другият се оказа потопен до бедрото в леденостудената вода. Шокът ме накара да изругая.
С мъка се изправих на скалата, а от крачола на дънките ми се стичаше вода. Кракът ми не бе докоснал дъното. Водата около скалата щеше да е до кръста ми, ако малкото представление на Айкенсен беше точна индикация. Бях нацелила дупка, която щеше да измокри всеки сантиметър от тялото ми. За щастие беше пострадал само кракът ми.
Айкенсен ми се смееше. Ако беше някой друг, можехме да се посмеем заедно на абсурдността на ситуацията, но това беше той и се смееше на мен.
- Поне не си изпуснах фенерчето. - Дори на мен ми прозвуча детинско, но той млъкна. Понякога детинските прояви могат да ви донесат онова, което желаете.
