Скалите оформяха ниска разрушена стена в реката. Част от камъните едва се подаваха над буйните води, но близо до средата един стърчеше почти на височината на човешки кръст. Върху тази скала беше наметната кожата. Долф открай време си беше майстор на омаловажаването. Не трябваше ли една кожа да е по-малка от кутия за хляб, а не по-голяма от тойота? Главата все още висеше на огромната скала по толкова перфектен начин, сякаш е била специално поставена там. Това бе една от причините нещото все още да се намира в средата на реката. Долф бе искал да го видя, в случай че разположението има някакво ритуално значение.
На брега чакаше екип водолази, облечени в сухи костюми за гмур-кане, които са по-обемни от мокрите и пазят по-добре, когато човек си има работа със студена вода. До Долф стоеше висок водолаз, който вече бе нахлупил качулката на главата си. Беше ми представен като Макадам.
- Можем ли вече да влезем за кожата?
- Анита? - попита Долф.
- По-добре те да влязат във водата, отколкото аз.
- Безопасно ли е?
Това беше друг въпрос.
Истината:
- Не съм сигурна.
Макадам ме изгледа.
- Какво може да има там? Това е просто кожа, нали?
Свих рамене.
- Не съм сигурна точно каква кожа е.
- Е, и? - попита той.
- Ами помниш ли случая с Лудия магьосник през 70-те години?
- Учудвам се, че ти го помниш - отвърна Макадам.
- Изучавах го в колежа. Магически тероризъм, през втората година. Специалитет на Магьосника било оставянето на вълшебни капани на забутани места. Един от любимите му капани била животинска кожа, която се залепяла за онзи, който я докосне пръв. Трябвало вещица, за да я махне.
- Опасно ли е било?
- Един мъж се задушил, когато кожата се закачила за лицето му.
- Как, по дяволите, я е докоснал с лице?
- Трудно е да разпиташ мъртвец. Съживяването не е било професия през 70-те години.
Макадам погледна над водата.
- Добре, как да разберем дали е опасно?
- Някой влизал ли е във водата?
Той посочи с пръст към Долф.
- Не ни позволява, а и шериф Тайтьс каза да оставим всичко както си е за някакъв професионален експерт по чудовищата. - Изгледа ме от главата до петите. - За теб ли става дума?
- За мен.
- Ами тогава действай като експерт, така че с хората ми да можем да стигнем дотам.
- Искаш ли прожектора? - попита Долф.
Бяха осветили мястото като при премиерна вечер в китайския театър на Ман. Накарах ги да угасят светлините, след като направих предварителния оглед. Имаше някои неща, за които бе нужна светлина, и други, които се показваха само на тъмно.
- Все още не. Нека първо я огледам на тъмно.
- Защо без светлина? - попита Долф.
-Някои неща се крият от светлината, Долф, и въпреки това биха могли да отхапят парче от някой водолаз.
- Говориш сериозно, нали? - попита Макадам.
- Да, не се ли радваш?
Изгледа ме за момент, след което кимна.
- Аха. И как ще го видиш от по-близо? Времето се застуди едва през последните дни, така че температурата ще е около 4 градуса, но това пак си е студено без костюм.
- Ще стоя на скалите. Може да си потопя ръката, за да видя дали нещо ще захапе стръвта, но ще гледам да остана колкото е възможно по-суха.
- Ти приемаш чудовищата насериозно, а аз приемам водата насери-озно. Ще получиш хипотермия за около пет минути в толкова студена вода. Постарай се да не падаш.
- Благодаря за съвета.
- Ще се намокриш - каза Айкенсен.
Стоеше точно над мен, облегнат на едно дърво. Широкополата му шапка беше нахлупена ниско на главата, а дебелата му вълнена яка стигаше до брадичката. Въпреки това по-голямата част от лицето и ушите му бяха оголени на студа. Надявах се да получи измръзвания.
Постави фенерчето под брадата си като майтап за Хелоуин. Усмихваше се.
- Не преместихме нищо, госпожичке Блейк. Оставихме го, както го намерихме.
Не го поправих за „госпожичката“. Каза го само за да ме подразни. Фактът, че го игнорирах, го раздразни. Страхотно.
Хелоуинската усмивка изчезна, оставяйки го да се мръщи на светлината.
- Какво става, Айкенсен? Не искаше да си намокриш деликатните краченца ли?
Той се отблъсна от дървото. Движението беше твърде рязко. Подхлъзна се по речния бряг, размахвайки ръце във въздуха в опит да забави падането си. Строполи се по задник и продължи да се пързаля. Идваше право към мен.
Отстъпих на една страна и брегът поддаде. Подскочих и се озовах на най-близкия камък в реката. Свих се върху него почти на четири крака, за да не падна във водата. Беше мокър, хлъзгав и леденостуден.
Айкенсен се приземи с крясък в реката. Седеше по задник, а ледената вода го заливаше почти до средата на гърдите. Удряше по нея с облечените си в ръкавици ръце, сякаш я наказваше. Единственото, което постигаше, бе да се измокри още повече.
Кожата не се плъзна по скалата и не го покри. Нищо не го сграбчи. Не можех да почувствам никаква магия във въздуха. Нищо освен студа и шума на водата.
- Предполагам, че нищо няма да го изяде - каза Макадам.
- Предполагам, че да. - Опитах се да прикрия разочарованието в гласа си.
