- Любовчията изглеждаше малко напрегнат, затова не казах нищо одеве, но сега, като сме сами, какво, по дяволите, ти се е случило? Изглеждаш, сякаш някой те е праснал със сатър по лицето.
Всъщност не изглеждах така. Веднъж бях попадала на подобна гледка и беше доста по-неприятна.
- Дълга история. Знаеш тайната ми. А ти къде си ходил така пременен?
- Тази вечер се навършват десет години от сватбата ни.
- Шегуваш се?
Той поклати глава.
- Големи поздравления - казах аз.
Изтрополихме надолу по стълбите.
- Благодаря. Наехме бавачка и прочее. Накара ме да оставя пейджъра вкъщи.
Студът се впи в раните по лицето ми и накара главата да ме заболи още повече.
- Вратата не е заключена - каза Зербовски.
- Ти си ченге, как е възможно да оставяш колата си отключена?
Отворих вратата и застинах. Мястото до шофьора и подът бяха пълни. Пликове от „Макдоналдс“ и вестници изпълваха седалката и се изливаха по земята. Останалото пространство бе заето от парче мумифицирана пица и купчина кутии от пуканки.
- Исусе, Зербовски, Агенцията за защита на околната среда знае ли, че караш бунище за токсични отпадъци из населени райони?
- Виждаш ли защо я оставям отключена. Кой би я откраднал?
Наведе се и започна да изгребва пълни шепи боклук и да го прехвърля на задната седалка. Очевидно това не беше първият път, в който почиства предната седалка, като премества боклуците отзад.
Изтърсих разни трохи от вече празното място върху празния под. Когато успях да го изчистя, доколкото бе възможно, седнах.
Зербовски закопча колана си и включи двигателя. Моторът оживя с кашляне. Сложих си колана и той изкара колата от паркинга.
- Какво мисли Кати за работата ти?
Зербовски ми хвърли един поглед.
- Приема я.
- Беше ли ченге, когато се запознахте?
- Аха, знаеше какво да очаква. Любовчията не искаше да излизаш, нали?
- Мислеше, че съм твърде пострадала, за да излизам.
- Наистина изглеждаш отвратително.
- Благодаря.
- Обичат ни и искат да внимаваме. Та той е учител в гимназия, за Бога. Какво разбира от насилие?
- Повече, отколкото му се иска.
- Знам, знам. Училищата са опасни в наши дни, но не е същото, Анита. Ние носим оръжия. По дяволите, Блейк, ти убиваш вампири и вдигаш зомбита. Нещата не могат да станат кой знае колко по-гадни от това.
- Знам го.
Но всъщност не го знаех. Да си ликантроп беше по-кофти. Нали?
- Не, не мисля, че го знаеш, Блейк. Да обичаш някого, чийто живот е изпълнен с насилие, е трудно. Цяло чудо е, че някой въобще ни иска. Само не се паникьосвай.
- Да съм казала, че се паникьосвам?
- Не и на глас.
Проклятие.
- Нека да зарежем темата, Зербовски.
- Както кажеш. Долф ще е толкова развълнуван като разбере, че си решила да наденеш примката. е, така де, да се обвържеш.
Потънах надолу в седалката, доколкото ми позволяваше коланът.
- Няма да се омъжвам.
- Може би не още, но този поглед ми е познат, Блейк. Ти се давиш и единственият път навън е по пътеката в църквата.
Бих поспорила, но бях твърде объркана. Част от мен вярваше на Зербовски. Част от мен искаше да престане да се среща с Ричард и отново да е в безопасност. Добре, добре, не бях точно в безопасност с мотаещия се наоколо Жан-Клод, но и не бях сгодена. Естествено, аз и сега не бях сгодена.
- Добре ли си, Блейк?
Въздъхнах.
- Дълго време живях сама. Човек свиква с някои неща.
Освен това той е върколак. Тази част не я казах на глас, но ми се искаше. Имах нужда от второ мнение, но полицай и особено Зербовски не беше човекът, когото да питам.
- Притеснява те, нали?
- Аха.
- Иска сватба, деца, пълната програма.
Деца. Никой не беше споменавал деца. Дали Ричард имаше подоб-на домошарска представа, той в кухнята, аз на работа и деца? О, проклятие, щеше да се наложи да седнем и да поговорим сериозно. Ако все пак успеехме да се сгодим като нормалните хора, какво щеше да означава това? Дали Ричард искаше деца? Аз определено не исках.
Къде щяхме да живеем? Апартаментът ми беше твърде малък. В неговата къща? Не бях сигурна, че идеята ми допада. Беше неговата къща. Не трябваше ли да си имаме наша къща? Проклятие. Аз с деца? Бременна? Не и в този живот. Мислех си, че косматостта е най-големият ни проблем. Май не беше така.
Реката се извиваше, тъмна и студена. Наоколо стърчаха скали като зъби на великани. Брегът зад мен бе стръмен и гъсто обрасъл с дървета. Снегът между тях бе отъпкан и изтънял, така че се виждаха листата отдолу. Отсрещният бряг представляваше стърчаща над реката скала. Нямаше път надолу, освен ако човек няма желание да скача. Водата не достигаше и метър и половина дълбочина в средата на реката. Скок от девет метра височина не беше добра идея.
Стоях внимателно на ронещия се бряг. Черната вода течеше стремително само на няколко сантиметра от краката ми. От почвата стърчаха корени на дървета и разкъсваха земята. Комбинацията от сняг, листа и почти отвесен бряг изглеждаше предопределена да ме изпрати във водата, но аз щях да се съпротивлявам, колкото мога.
