— Аз говоря — каза бавно пленникът. Гласът му бе висок и студен, крехък като стъклена флейта. — Говоря вашия език. Скоро той ще бъде говорен само от мъртвите. — Съществото седна и завъртя глава, за да се огледа. Мечът на принца следеше всяко негово движение. Ставите на норна като че ли бяха на необичайни места, движенията му бяха плавни там, където хората бяха сковани, но иначе бяха пълни с неочаквани засечки. Някой ахна изплашено, че съществото е достатъчно силно, за да се движи без признаци на болка, въпреки кървящата рана на носа и многото си други рани.
— Гутрун, Воршева… — каза Джосуа, без да откъсва поглед от пленника. Под паяжината засъхваща кръв лицето на норна грееше като луна. — Ти също, Странгиард. Арфистът и Таусър са сами. Идете да се погрижите за тях и запалете огъня. После се подгответе за заминаване. Вече няма смисъл да се опитваме да се скрием.
— Никога не е имало, смъртни — каза съществото на земята.
Двете жени се обърнаха. Отец Странгиард ги последва, като направи знака на Дървото и зацъка тревожно.
— А сега, адско създание, говори. Защо ни преследвате? — Въпреки че гласът на принца бе спокоен, Деорнот си помисли, че вижда на лицето му някаква възбуда.
— Нищо няма да ви кажа. — Тънките устни се усмихнаха. — Жалки кратко живеещи твари. Още ли не сте свикнали да умирате без отговори на въпросите си?
Разярен, Деорнот пристъпи напред и ритна норна в ребрата. Лицето на съществото се изкриви, но не показа никакъв друг признак на болка.
— Ти си дяволско изчадие, а дяволите са много добри лъжци — изръмжа Деорнот. Главата го болеше и той просто не можеше да гледа това ухилено костеливо същество. Спомни си как норните бяха нахлули в Наглимунд като личинки и се вбеси.
— Деорнот… — каза предупредително Джосуа, после се обърна отново към затворника. — Ако сте толкова могъщи, защо твоите приятели просто не ни съсекат и да се свършва с всичко това? Защо да си губите времето с нас, след като сме толкова по-долу от вас?
— Не се притеснявай, няма да чакаме още дълго. — Подигравателният глас на норна стана доволен. — Хванахте мен, то приятелите ми научиха всичко, което искахме да узнаем. Можете още сега да кажете предсмъртните си молитви към онова нищожество на клечица, което боготворите, защото вече нищо няма да ни спре.
Айнскалдир изръмжа заплашително:
— Куче! Не богохулствай!
— Спри! Той го прави нарочно! — изплющя гласът на Джосуа. Деорнот внимателно сложи ръката си на мускулестото рамо на Айнскалдир. Джосуа продължи: — А сега, какво значи това „научиха всичко, което искахме да узнаем“? Говори или ще те дам на Айнскалдир.
Норнът се изсмя — шумолене на вятър в сухи листа, — но Деорнот си помисли, че е видял лилавите очи да се променят: принцът може би бе налучкал някое слабо място.
— Убийте ме тогава, бързо или бавно — викна пленникът. — Няма да кажа нищо повече. Вашето време, времето на всички смъртни, досадни като насекоми, вече свършва. Убийте ме. Онези без светлина ще пеят за мен в най-ниските зали на Накига. Децата ми ще запомнят името ми с гордост.
— Деца? — изненадата на Изорн бе явна. Пленникът хвърли леден презрителен поглед на русия северняк, но не проговори.
— Но защо? — отново попита Джосуа. — Защо ви трябваше да се съюзявате със смъртни? А и каква заплаха сме ние за вас, там в далечния ви северен дом? Какво печели вашия Крал на бурите от тази лудост?
Норнът само се взираше пред себе си.
— Говори, проклета да е бледата ти душа в ада!
Нищо.
Джосуа въздъхна и промърмори почти на себе си:
— Е, какво да правим с него?
— Ето това! — Айнскалдир се отскубна от възпиращата го ръка на Деорнот и вдигна брадвата си. Норнът погледна нагоре към него — за един тих удар на сърцето ъгловатото му лице приличаше на опръскана с кръв маска от слонова кост. После римърсгардецът стовари брадвата си, сцепи черепа му и го размаза на земята. Тънкото тяло на норна се сгърчи, прегъна се на две, отпусна се, после отново се сгъна, все едно по средата имаше панта. Фина мъгла кръв се издигаше от главата му. Предсмъртните му гърчове бяха ужасяващо монотонни, като на смачкан щурец. Деорнот не издържа и се обърна.
— Проклет да си, Айнскалдир! — каза Джосуа. — Как посмя?! Не ти казах да го убиеш!
— И ако не бях, какво? — отвърна Айнскалдир. — Да го вземем с нас? Да се събудиш с това хилещо се лице на труп над тебе някоя нощ? — Изглеждаше малко несигурен, но думите му бяха изпълнени с гняв.
— За Бога, римърсгардецо, никога ли не можеш да почакаш преди да удариш? Ако не уважаваш мен, тогава какво ще кажеш за господаря си Исгримнур, който ти нареди да ми се подчиняваш? — Принцът се наведе напред, отчаяното му лице бе само на няколко пръста от бодливата брада на Айнскалдир. Вгледа се в очите на римъра, като че ли се опитваше да долови нещо скрито. Нито един от двамата не проговори.
