Докато гледаше осветения от луната профил на принца, лицето му, изпълнено с ярост и мъка, Деорнот си припомни една картина на сър Камарис, как язди към Първата битка на тритингите. Най-добрият рицар на крал Джон бе имал точно такъв вид, горд и отчаян като гладуващ сокол. Деорнот поклати глава в опит да прогони сенките. Ама че побъркана нощ!
Айнскалдир пръв отвърна поглед и изръмжа:
— То беше чудовище. Сега е мъртво. Двама от другарите му бяха ранени и прогонени. Ще отида да изчистя тая гадна кръв от брадвата си.
— Първо трябва да погребете тялото — каза Джосуа. — Изорн, помогни на Айнскалдир. Претърсете дрехите на норна за нещо, което може да ни каже повече. Бог да ни помага, та ние знаем толкова малко…
— Да го погребем? — Изорн говореше с уважение, но и със съмнение.
— Нека не издаваме за себе си нищо, което би могло да ни спаси, включително и информация. — Джосуа говореше уморено. — Ако приятелите на норна не намерят тялото, може и да не разберат, че е мъртъв. Може да се чудят какво ни казва.
Изорн кимна, без да е много убеден, и приклекна, за да свърши неприятната задача. Джосуа се обърна и хвана Деорнот за ръката.
— Ела. Трябва да поговорим.
Отдалечиха се от полянката, но останаха достатъчно близо, за да чуват звуците от лагера. Парченцата нощно небе, които се виждаха през гъстите дървета, бяха станали тъмносини, първи признак за зората. Чуруликаше самотна птичка.
— Айнскалдир ни мисли само доброто, принце — каза Деорнот, разчупвайки тишината. — Той е избухлив, нетърпелив, но не и предател.
Джосуа се обърна към него и възкликна изненадано:
— Небето да ни пази, Деорнот, мислиш ли, че не го знам? Защо според теб казах толкова малко? Но Айнскалдир действа прибързано. Иска ми се да бях чул нещо повече от норна, въпреки че краят щеше да се наложи да остане същият. Мразя хладнокръвните убийства, но какво друго можехме да направим с това същество? И все пак Айнскалдир ме смята за твърде голям мислител, за да бъда добър войник. Сигурно е прав. — В смеха на принца прозвуча тъжна насмешка и той вдигна ръка, за да спре отговора на Деорнот. — Но не за това исках да си поговорим насаме. Айнскалдир си е моя работа. Не, исках да чуя мислите ти за думите на норна.
— Кои, ваше височество?
— Той каза, че другарите му са намерили, каквото са търсели. Или че са научили онова, което са искали да разберат. Какво може да значи това?
Деорнот вдигна рамене.
— Главата ми все още бучи, принце.
— Но ти сам каза, че трябва да има някаква причина още да не са ни убили. — Принцът седна на мъхестия ствол на едно паднало дърво и махна на рицаря да седне до него. Над главите им небето се оцветяваше в лавандулово. — Изпратиха един ходещ мъртвец да дойде между нас, обстрелваха ни със стрелите си, но не ни улучваха, само за да ни попречат да тръгнем на изток… а сега изпратиха и няколко от своите да се промъкнат в лагера ни. Какво искат?
Деорнот не можеше да измисли никакъв отговор, колкото и да се напъваше. Не можеше да отърси паметта си от подигравателната усмивка на норна. Но имаше и един поглед, онзи мимолетен проблясък на тревога…
— Страхуват се… — започна Деорнот; усещаше, че отговорът е някъде много близо. — Страхуват се…
— От мечовете. Разбира се! От какво друго може да се страхуват?
— Но ние нямаме магически меч.
— А може би те не знаят това — продължи Джосуа. — Вероятно това е едно от добрите качества на Трън и Минияр — че са невидими за магията на норните. — Той се плесна по бедрото. — Ама разбира се! Така трябва да е, иначе Кралят на бурите щеше да ги е намерил и да ги е унищожил! Как иначе биха могли още да съществуват смъртоносни за него оръжия!?
— Но защо се опитваха да ни попречат да тръгнем на изток?
Принцът сви рамене.
— Кой би могъл да каже? Трябва още да помислим за това, но мисля, че то е верният отговор. Страхуват се да не би вече да притежаваме един или и двата магически меча и не смеят да ни нападнат, докато не са сигурни.
Сърцето на Деорнот се сви.
— Но нали чухте какво каза съществото. Вече знаят.
Усмивката на Джосуа помръкна.
— Вярно е. Или поне са почти сигурни. Все пак това е информация, която все още би могла да проработи в наша полза, някак. Все някак. — Той се изправи. — Но те вече не се страхуват да се приближат до нас. Трябва да се придвижваме дори още по-бързо. Ела.
Като се чудеше как една толкова изтощена и обезсърчена група би могла да бърза повече, Деорнот последва принца към лагера.
Чайките, които кръжаха в сивото утринно небе, гибелно отвръщаха на проскърцването на греблата. Ритмичното „скръц, скръц, скръц“ бе като упорит пръст, който дълбаеше в Мириамел. Тя ядосано се обърна към Кадрах и изсъска:
— Ти… предател такъв!
Монахът се облещи, кръглото му лице пребледня от страх.
— Какво? — Изглеждаше така, сякаш би предпочел да се отдръпне, бързо при това, но бяха притиснати в тясната кърма на лодката. Ленти, намусеният слуга на Стреаве, ги наблюдаваше раздразнено от пейката за гребците, където с другаря си дърпаха уморено веслата. Кадрах продължи: — Господарке… Аз не…
