Размърда се на пейката, чу нещо да дрънчи в джоба на расото на Кадрах и го извади. Оказа се кесия, избродирана с герба на граф Стреаве и пълна до половината със сребърни петачета, както и с два златни империала. Това неопровержимо доказателство за предателството на монаха моментално върна гнева й. Замисли се дали да не го бутне пак зад борда и да изтърпи наказанието на Ленти, ако се наложи, но след кратко колебание реши, че вече не е достатъчно ядосана, за да го убие. Всъщност бе дори малко изненадана, че гневът й бе горял чак толкова бурно.
Погледна монаха, който лежеше свит и унесен в трескав сън. Устата му бе отворена, дъхът му излизаше на малки глътки, като че ли дори в съня си той се бореше за въздух. Розовото му лице бе порозовяло още повече. Мириамел вдигна ръка над очите си и погледна към слънцето. Бе студено лято, но тук, насред морето, слънцето жареше безмилостно.
Без да се замисля много, тя взе износеното си наметало и го опъна над челото на Кадрах, за да му направи сянка. Ленти, който ги наблюдаваше мълчаливо, се намръщи и поклати глава. В залива зад гърба му Мириамел видя нещо гладко да се показва на повърхността, а после плавно да се плъзва обратно в дълбините.
Тя загледа как чайките и пеликаните кръжат във въздуха и как после с шумно пляскане кацат на крайбрежните камъни. Крясъците им й напомниха за Меремунд, детския й дом на брега на Еркинланд.
„Можех да застана на южната стена и да наблюдавам как лодкарите гребат по Гленивент. От западната стена се виждаше океанът. Тогава бях принцеса, хваната в капана на положението си, но все пак имах всичко, което пожелаех. А сега на какво съм заприличала…“
Тя изсумтя от отвращение, с което си докара още един неприязнен поглед от страна на Ленти.
„Сега съм свободна за приключения, но съм повече затворничка от всякога. Ходя предрешена и все пак заради този монах-предател ме познават повече хора, отколкото ме познаваха в двора. Хора, които едва познавам, си ме прехвърлят като играчка. А и Меремунд е завинаги загубен за мен, освен ако…“
Вятърът разроши късата й коса.
„Освен ако какво? Освен ако баща ми не се промени? Той никога няма да се промени. Той унищожи чичо Джосуа — уби Джосуа! Защо му трябва да се променя? Нищо никога няма да бъде същото като преди. Единствената надежда нещата да се оправят загина с Наглимунд. Всичките им планове, легендите на стария римър Джарнауга, разказите за магьоснически мечове… и всички хора, които живееха там — мъртви са. Така че какво остава? Освен ако татко не се промени или не умре, аз завинаги ще остана бегълка.
Но той няма да се промени. А ако умре — аз също ще умра“.
Загледана в металния блясък на залива Еметин, тя се замисли за баща си, такъв, какъвто беше някога, припомни си времето, когато бе на три години и той за първи път я бе качил на кон. Спомняше си този момент толкова ясно, като че ли е бил само преди няколко дни, а не преди целия й живот. Елиас се бе усмихвал от гордост, когато тя се бе вкопчила ужасено в онова, което й приличаше на гърба на чудовище. Не бе паднала и бе спряла да плаче веднага щом той я свали на земята.
„Как може един човек, дори да е крал, да пусне на свобода по земята такава грозотия, както направи баща ми? Някога той ме обичаше. Вероятно още ме обича — но той отрови живота ми. Сега се опитва да отрови целия свят“.
Вълните се плискаха, скалите се приближаваха, позлатени от късното утринно слънце.
Ленти и другият слуга откачиха греблата и ги използваха като пръти, за да направляват лодката през острите скали. Мириамел отново видя нещо да се показва на повърхността наблизо — кратък проблясък на лъскаво сиво, после съществото изчезна с плясък и се появи отново на хвърлей камък от лодката.
Ленти видя погледа й и се обърна. Върху безчувственото му лице се изписа страх. Той промърмори нещо на другаря си и двамата удвоиха усилията си, за да засилят лодката още повече към брега.
— Какво е това? — попита принцесата. — Акула ли?
— Килпа — отвърна рязко Ленти.
Мириамел се вгледа, но виждаше само малки вълнички.
— Килпа в залива Еметин? — невярващо попита тя. — Килпите никога не идват толкова близо. Те живеят в дълбоки води.
— Не и в наши дни. Тормозят корабите навсякъде по брега. Всеки глупак го знае. Сега мълчи! — задъхано отвърна Ленти. Обезпокоена, Мириамел продължи да се вглежда във водата. Повече нищо не обезпокои гладката повърхност на залива.
Когато килът заора в пясъка, Ленти и другият гребец изскочиха от лодката, бързо извлякоха Кадрах и го тръшнаха безцеремонно на земята. Мириамел трябваше да слезе сама — прегази оставащите пет-шест стъпки, високо вдигнала монашеските си одежди.
Един мъж с черно расо бързаше надолу към плажа по стръмната пътека.
— Това е търговецът на роби, на когото ме водите, нали? — попита Мириамел с най-студения си глас, присвила очи към приближаващата фигура. Ленти и спътникът му, които нервно гледаха към залеза, не отговориха.
— Хей, вие! — извика мъжът в черно. Гласът му бе силен и весел.
Изненадана, Миришел го погледна, после пак. После направи две крачки към него.
