Слабоумните му отричания само я разяриха още повече и тя изръмжа:
— Да не мислиш, че съм глупачка? Малко бавно схващам, но ако се замисля достатъчно дълго, стигам до извода. Графът те нарече Падреик — а и не е първият, който те нарича с това име!
— Просто се е объркал, лейди. Другият беше на умиране, ако си спомняте — побъркан от болка, нали животът му изтичаше…
— Свиня такава! И също е съвпадение, че Стреаве е знаел, че съм напуснала замъка, на практика още преди аз самата да разбера, че тръгвам? Прекарваше си чудесно, нали? Докато дърпаш и двата края на въжето — нали точно това правеше? Първо взе златото на Воршева, за да ме придружиш, после се възползваше от моето, докато бяхме на път, вземаше ми назаем за бутилка вино тук, изпросваше си някое ядене там…
— Аз съм просто беден божи човек, господарке — опита да възрази Кадрах.
— Замълчи, ти… ти предателски пияницо! Взе злато и от граф Стреаве, нали? Казал си му, че идвам, а аз се чудех защо постоянно се измъкваше нанякъде, когато стигнахме в Ансис Пелипе. И докато аз бях затворничка, ти къде беше? На обиколка на замъка? На вечери с графа? — Беше толкова развълнувана, че едва можеше да говори. — И… и освен това сигурно ти си изпратил вест и на онзи, на когото ме изпращат сега, нали? Нали така! Как може да носиш религиозни одежди? Защо Господ просто не те… не те убие за богохулството ти? Защо не вземеш да избухнеш в пламъци тук, на място? — Тя спря, задавена от сълзи, и се опита да си поеме дъх.
— Стига — злокобно се намеси Ленти. Дебелите му вежди се бяха извили към носа му. — Стига викане. И не опитвайте никакви номера!
— Затваряй си устата! — отвърна му Мириамел.
Кадрах си помисли, че това е шансът му, и викна:
— Точно така, господинчо, недей да обиждаш дамата. В името на свети Муирфат, не мога да повярвам, че…
Монахът така и не успя да довърши изречението си — с нечленоразделен яростен вик Мириамел се наведе към него и го бутна. Кадрах изненадано изпусна дъха си, размаха ръце и се преобърна в зелените вълни на залива Еметин.
— Ти луда ли си? — изрева Ленти, пусна греблото и се изправи. Кадрах изчезна под една вълна нефритена вода.
Мириамел също се изправи и се развика. Лодката се разклати и събори Ленти на седалката му. Един от ножовете му се изплъзна от ръцете му и потъна в залива като сребриста риба. Мириамел изкрещя на монаха, въпреки че той не се виждаше:
— Предател! Крадец такъв! Да идеш в ада дано!
Кадрах се появи на повърхността, изплю солена вода и изгъргори:
— Ще се удавя… Помощ! — И потъна отново.
— Удави се, предателю! — извика Мириамел, а после изстена, защото Ленти я хвана за ръката и я изви жестоко, за да я накара да седне на мястото си.
— Луда кучка! — извика той.
— Оставете го да умре! — задъхано каза тя. — Какво ви пука?
Той я зашлеви и от очите й бликнаха сълзи.
— Господарят каза да заведа двама в Набан, луда кучко! Ида ли само с един, това ми е краят.
Междувременно Кадрах отново бе изскочил на повърхността — пръскаше слюнки, пляскаше и се задъхваше. Другият слуга на Стреаве, с широко отворени очи, не бе пуснал греблото и сега, по щастлива случайност, лодката се завърташе към Кадрах.
В изцъклените очи на монаха се четеше паника. Той се опита да заплува към тях, но главата му отново се скри под вълните. След миг той отново бе отгоре, а паниката му бе още по-силна.
— Помощ! — простена той, останал без дъх; пляскаше ужасено с ръце. — Тук има… Тук има нещо…
— Ейдон и светците! — изруга Ленти и се наведе през борда. — Какво пък има сега? Акули ли?
Мириамел хлипаше, забравила за всичко. Ленти хвана въжето за прикрепване на лодката и го хвърли към монаха. Отначало, докато пляскаше яростно по водата, Кадрах не го видя, но след малко едната му ръка се заплете в него.
— Хвани го, глупако! — извика Ленти. — Дръж здраво!
Най-после монахът успя да улови въжето с две ръце и докато го теглеха към лодката, краката му ритаха като на жаба. Щом Ленти го приближи достатъчно, другият слуга пусна греблото и се наведе, за да помогне. След два неуспешни опита и много псувни успяха да прехвърлят монаха през борда. Лодката се люшна. Кадрах легна на дъното, като се давеше и повръщаше вода.
— Дай му наметалото си да се избърше! — каза Ленти на Мириамел, когато монахът най-после задиша на пресекулки. — Ако вземе да умре, ще те накарам да плуваш по целия път до брега.
Тя неохотно се подчини.
Кафяво-черните хълмове на североизточния набански бряг се издигаха пред тях. Слънцето вървеше към зенита и обагряше повърхността на залива с яростен медночервен блясък. Двамата мъже гребяха, лодката се клатеше, а греблата скърцаха, и скърцаха, и скърцаха.
Мириамел все още беше бясна, но ядът й се бе превърнал в хладен, безнадежден гняв. Избухването бе свършило, огньовете бяха прегорели до пепел и въглени.
„Как може да съм била толкова глупава — чудеше се тя. — Аз му вярвах, още по-лошо — бях започнала да го харесвам! Радвах се на компанията му, въпреки че той все беше пиян“.
