Три дни и три нощи язди Аланон към Паранор. Пътят му минаваше през най-гъстите гори на Западните покрайнини. Стигаше до древната долина на Рен и продължаваше нататък, през безкрайната пустош на долината Стрелехайм. Яздеше с равен, умерен ход, спираше само за храна и почивка и да напои Артак. Стремеше се да се движи встрани от широките, утъпкани пътища, защото никой освен краля и принц Андер не биваше да знае, че се е завърнал в Четирите земи, нито че е поел към Паранор, за да издири летописите на друидите. Надяваше се враговете му да не са разбрали първоначалния брой на Избраниците — в противен случай биха побързали да свършат работата си докрай.
По залез слънце на третия ден пристигна в Паранор. Сигурен беше, че не са го проследили.
Остави Артак в малка смърчова горичка недалеч от крепостта, където на коня нямаше да му липсват нито вода, нито прясна трева. По времето на Владетеля от Уорлок тези земи бяха обрасли с отровни тръни и огласяни от вълчи вой, но отдавна всичко беше се променило. Меките заоблени очертания на крепостта вече не криеха никаква заплаха. Нощта те посрещаше гостоприемно и те обгръщаше с нежно ухание.
Само след няколко минути Аланон се намери пред портите на крепостта. Старият замък на друидите се издигаше на огромен скалист масив, запокитен сякаш сред равнината от гигантска ръка. Изглеждаше също като замъците от приказките — с главозамайващо високи кули, ослепително бял на фона на нощното небе.
Аланон спря като омагьосан. Този замък, въплътил духа на друидите, всеки път му въздействаше с поразителна сила. Тук беше съхранена хилядолетната история на неговите предци, датираща още от времето на Големите войни, унищожили почти до крак човешката раса и променили драстично облика на земята. Годините на изтребление били последвани от години на неистов стремеж да се оцелее в един нов, враждебен на човека свят. В течение на приспособяването си към неблагоприятните обстоятелства остатъкът от човешката раса поставил начало на четири нови подвида — хора, джуджетам гноми и троли. Това станало след като елфите също отново се били появили. Постепенно узряло решението в Паранор да се свика Съвет на друидите — като последно, отчаяно усилие светът да бъде измъкнат от хаоса. Елфът Галафил, най-прочутият от древните мъдреци, застанал начело на този пръв съвет. Така било поставено началото на историческите хроники на друидите — в тях всички древни предания били грижливо събрани и запазени за идващите поколения. Тук намерило място и всичко, което успяло да оцелее от трупаните с векове знания за света — тайните на природата, законите на битието. Всички откъслечни, забележителни проблясъци на човешката мисъл били подложени на сериозно задълбочено систематизиране и най-после — превърнати в истинско познание. Трудът на друидите продължил стотици години — късче по късче историята на света била изравяна от хаоса и придобивала нови измерения.
И в един миг всичко рухнало. Един от тях станал жертва на собствената си амбиция и завладян от стремежа си за бърза власт, използвал силата, която притежавал, за нечисти цели. Веднъж попаднал във властта на злото, за него вече нямало връщане назад. И нямало спиране. Тогава Брона, така се наричал той, оглавил армията на хората и я повел в борба за надмощие срещу всички останали раси, населяващи земята. В Първата война на расите друидите сразили отцепника и го прогонили. И тъй като цели петстотин години от него нямало ни вест, ни кост, най-после решили, че е мъртъв. Но той се завърнал — с нова външност и под друго име. Вече не бил Брона, а Владетелят на Уорлок. Устроил клопка на нищо неподозиращите друиди и ги избил до крак. Оцелял само един — Бремен, бащата на Аланон. Той изковал меч, надарен с чудна сила, и го връчил на Джърли Шанара, кралят на елфите. Никой, дори Владетелят на Уорлок, не можел да противостои на този меч. С негова помощ елфите спечелили Втората война на расите и отново прогонили своя враг вдън земя.
След смъртта на Бремен Аланон, останал единственият друид, залостил здраво вратата на стария замък и тръгнал по света. Паранор се превърнал за идните поколения в нещо като паметник — горда, самотна останка от времето на велики мъже, способни на велики дела…
Аланон тръсна глава и се изтръгна от унеса си. Всичко това беше минало, време беше да погледне към настоящето, което също криеше немалко изпитания.
Обходи от единия до другия край белокаменната крепостна стена, като се взираше във всеки процеп и пукнатина. Накрая се спря, докосна камъка с ръце и той поддаде. Друидът се мушна бързо в образувалата се ниша, а стената зад гърба му се затвори.
