Това беше толкова неочаквано, че фурмите спряха да си дерат гърлата и се втренчиха невярващи към мястото, където само допреди минута беше стояла жертвата им. Горящата факла на Аланон остана още миг-два увиснала във въздуха, после падна на земята и се разсипа в рой искри. Дългият коридор потъна в мрак.
Илюзията продължи само няколко секунди, но това беше достатъчно за Аланон да се измъкне от смъртоносната хватка. Друидът успя да разкъса кръга от настървени фурии и се втурна към масивната дъбова врата в другия край на коридора. Дагда Мор изрева от ярост и вдигна магическия жезъл. Изригналият кървавочервен пламък освети коридора и се понесе към бягащия друид, като разпръсна подплашените фурии. Но Аланон се оказа по-бърз. Наметалото му се развя и отклони огненото кълбо, така че вместо да порази друида, то се блъсна в залостената врата и я изпепели. Аланон изскочи през овъглените развалини и се изгуби в мрака.
Фурните зафучаха като обезумели и се понесоха по петите му. Най-бързите от тях се шмугнаха след него през зейналите врати и се вкопчиха в наметалото му. Аланон, който тъкмо се опитваше да се измъкне през един от прозорците на равнището на земята, се спря и се извърна с лице към тях. Отблъсна две от хищните създания в мига, в който се опитваха да прегризат врата му, издигна ръце нагоре и от пръстите му заструи синкав пламък, който моментално изпепели най-упоритата и непредпазлива фурия. Стъписването на чудовищата даде възможност на друида да се справи с дръжката на прозореца и да се измъкне навън.
Долепил гръб до външната стена на кулата, стотици стъпки над земята, Аланон започна лека-полека да се придвижва по каменния перваз. Силният вятър правеше задачата му още по-рискована, а трябваше и да бърза.
Первазът беше широк само една педя и друидът се стремеше да не поглежда към зейналата пропаст в краката си.
Това беше единственият му шанс да се измъкне.
Фуриите го последваха с яростни крясъци, бързи и ловки като котки, по-сигурни тук, на стръмния покрив, отколкото на гладкия мраморен под на замъка. Зад тях на прозореца се показа Дагда Мор и още веднъж надигна магическия жезъл. Смъртоносното огнено кълбо отново полетя към друида. Аланон коленичи, издигна ръцете си, сключени над главата му, и призова цялата си мощ. Горящото кълбо се сблъска с щит от синкав пламък, отскочи и се търкулна в бездната. Друидът залитна от силата на удара, опита се да запази равновесие, но не успя, падна назад и преследвачите се нахвърлиха върху него.
Преди да се опомни, десетки хищни нокти разкъсаха плаща му и се впиха в тялото му. Прониза го остра болка и той почти загуби съзнание, но с последно усилие отблъсна вкопчените в него фурии и ги запокити в пропастта. Успя да се изправи на крака, като залиташе, но в следващия миг отново се свлече надолу и видя над главата си разкривените от ярост лица на прииждащите фурии. Силите му отслабваха, а дрехите му бяха просмукани от кръв.
Но вече беше съвсем близо до отсрещния покрив. Вдигна ръце и синият пламък изригна, унищожи тясното мостче, по което беше минал, и го отдалечи от преследвачите му. Десетки фурии се търкулнаха в пропастта с яростни крясъци.
Магическият жезъл на Дагда Мор отчаяно мяташе огнени кълба, но друидът успяваше някак да се предпази и те се пръскаха в краката му, докато най-после той се мушна през малка желязна врата и се скри от погледа на врага си.
Утрото беше в разгара си, ярко и свежо след вихрилата се допреди малко буря. Гномите, жители на селцето Сторлок, известни като Лечителите, бяха станали свидетели на страховита гледка — небесата сякаш се раздираха и изсипалият се порой влачеше изтръгнати от корен дървета, греди и покриви на къщи. В горите на Анар бурята се разрази призори — вихрушката идваше от долината Раб и след като помете всичко по пътя си, продължи на изток към Вълчите планини.
Уил Омсфорд, застанал на верандата на Лечебницата, гледаше как пороят се превръща в дребен дъждец. Слънцето надникна зад разпокъсаните облаци, а над земята се вдигаше тънка мъгла Окъпаните от дъжда листа, локвите и поточетата блестяха.
Уил се прозя и уморено разкърши тяло. Беше прекарал на крак цялата нощ — имаше нови случаи на деца, заразени от онази коварна треска, която сякаш изцеждаше всичките ти си-ли и те караше да се чувстваш като парцал. Ако беше помолил да си тръгне по-рано, щяха да го освободят, но сърце не му даваше да се отдели от креватчетата на децата. Беше все още ученик на Лечителите и съзнаваше колко много още трябваше да работи върху себе си, ако иска да постигне нещо. Призори състоянието на децата се подобри, Уил се поуспокои и едва тогава усети умората.
