Аланон се приближи и внимателно извади единия от томовете. С облекчение установи, че той се беше запазил в доста добро състояние. Преди петстотин години Аланон беше стигнал до извода, че тъй като е последният останал друид, трябва да направи всичко възможно, за да запази трудовете на предците си, като същевременно продължи делото им. И след като грижливо подвърза томовете и се погрижи да не попаднат в чужди ръце, той се отправи по широкия свят, като от време на време се връщаше, за да опише наблюденията си и да прибави поредната страница в летописите. Перото се спираше на всичко загадъчно и необичайно, на всичко, което се изплъзваше от погледа на обикновения смъртен. Но напоследък все по-често го измъчваше въпросът кой ли щеше да наследи тези тайни; за съзидание или за разрушение щяха да бъдат използвани те…
Прелисти книгата набързо, остави я на мястото й и взе друга. Очевидно това бе томът, който търсеше, защото този път придърпа един от столовете, седна и се зачете по-внимателно.
Близо три часа друидът не помръдна и не вдигна глава от книгата.
Продължи да чете дълго след като беше открил местонахождението на Хранилището. Очевидно търсеше още нещо.
Най-накрая се отпусна на стола и потърка очи уморено. Открил бе онова, което търсеше, но то не му донесе успокоение.
Замисли се за последната си среща с Ивънтайн Елеседил, когато каза на краля, че преди да дойде при него, е разговарял с Елкрис. Не му каза обаче всичко, което научи от свещеното дърво. Искаше му се да изясни някои неща по-добре, преди да го сподели. Но сега, след като знаеше цялата истина, тя му се струваше дори още по-страшна и нямаше намерение да я споделя с когото и да било. Отново както преди петдесет години усещаше смазващата тежест на отчаянието, но тайната трябваше да си остане тайна. Нещата щяха да следват своя естествен ход — нищо не мижеше да се промени.
И все пак той самият не беше толкова сигурен в това. Той, последният останал друид, се колебаеше как да постъпи. Навремето беше премълчал истината — оставил беше своите приятели от Кълхейвън да действат в неведение, да рискуват живота си за Меча на Шанара, само защото му вярваха и това им беше достатъчно. Но нали в края на краищата тогава се беше убедил, че не е бил прав? А сега? Трябваше ли да бъде напълно откровен от самото начало? Или не?
Дълбоко замислен, затвори книгата и се надигна от масата. Прибра тежкия том обратно на мястото му и прокара ръка с бързо, кръгообразно движение пред редиците рафтове. Черната гранитна плоча се върна на мястото си така неочаквано, както беше изчезнала. Друидът взе факлата си, угаси фенерите и свещите и мина обратно през тайната врата.
Отново в кабинета той се огледа, въздъхна и мрачно поклати глава. Замъкът беше заприличал на гробница. Навсякъде се носеше дъх на старост и смърт. Някога тук е кипял живот, раждали са се дръзки мисли, проникновени съждения. Някога… Сега беше пусто и прашно като в музей.
Дълбока бръчка проряза челото на Аланон. Може би тази горчивина, това внезапно охладняване се дължеше на тревогата от току-що прочетеното. Във всеки случай беше ясно едно — това място носеше нещастие и той трябваше да си върви оттук час по-скоро. Тихо, почти безшумно се измъкна в коридора.
Няколко крачки по-надолу го чакаше приведената фигура на Дагда Мор.
Аланон се закова на мястото си. Погледът на демона беше прикован в него, ръката му стискаше магическия жезъл, а тишината се огласяше от острото му свистящо дишане.
Друидът внимателно пристъпи напред и в този миг видя останалите — бяха много, прииждаха отвсякъде. Бледи, неясни форми изпълзяваха от мрака, а котешките им очи проблясваха. Заобиколиха го като вълци, жадни за плячка. Не виждаше лицата им, но чуваше ту тихо, заканително ръмжене, ту зловещ и протяжен котешки вой. Факлата му освети няколко от тях — гнусни, безобразни създания със сива, сплъстена козина, остри нокти, получовешки-полухищнически лица, разкривени от омраза, и усети, че кръвта му се смразява. Това бяха фурните.
Веднага ги позна, въпреки че бяха изчезнали от лицето на земята преди хилядолетия. Забраната им пречеше да вършат пъклените си дела, но легендата за тях беше останала. Тези същества се хранеха с човешка плът и вкусът на кръвта ги възбуждаше до полуда.
Чудовищата се скупчиха около него. Беше сам и нямаше да може да се справи. Този път краят изглеждаше неизбежен. Щяха да се нахвърлят върху него изведнъж, от всички страни, да го разкъсат и да го оглозгат до кокал.
Хвърли бърз поглед към Дагда Мор. Демонът не помръдваше от мястото си, сигурен в изхода на нещата. Нямаше намерение дори да използва силата си — щеше само да присъства, за да се наслади докрай на гледката. Друидът беше сам срещу всички и хванат в капан. Какво друго му оставаше, освен да посрещне смъртта си?
Воят на фурните се издигна заканително и зловещо отекна из пустия замък. Острите им нокти нетърпеливо драскаха хладния мрамор — направо кожата ти да настръхне. И изведнъж Аланон изчезна, сякаш се стопи във въздуха.
