Обгърна го непрогледен мрак. Успя да напипа една от факлите, закрепени на стената, и да я запали с огнивото, което носеше в джоба си. За миг светлината го заслепи, но след това видя пред себе си тесния коридор с изсечени в стената стъпала Лъхна го тежък, застоял въздух, от който му се повдигаше, но постепенно свикна и с него. Вътре в каменния тунел беше толкова хладно, че потръпна и се загърна по-плътно с наметалото си. Трябваше да изкачи стотици стъпала по една тясна, виеща се стълба, която се губеше в мрака и сякаш нямаше край.
Най-после изкачването свърши. Беше стигнал до масивна дървена врата. Опитната му ръка придърпа едно от металните резета, завъртя друго и след малко вратата се отвори.
Аланон пристъпи във вътрешността на малка, подобна на пещера стая — преддверието към Тайника на друидите. Тук нямаше нищо друго освен дълбока черна яма, оградена от железен парапет, и малка площадка, която отвеждаше към няколко отдавна заключени врати.
Друидът се приближи към железния парапет, надвеси се над ямата и я освети със запалената факла. Огнището, сърцето на стария замък, отдавна беше угаснало. По опушените стени сивееше само пепел. Но долу, в дъното на ямата, изпод металните пластове все още искреше живата жарава на земните недра и се долавяше тътенът им.
Друидът постоя, заслушан в глухото боботене, и си припомни други, не така далечни времена, преди около петдесет години, когато пак така стоеше тук, надвесен над железните перила, но не сам, а заобиколен от приятели — Ший и Флик Омсфорд; Балинор Букхана, принцът на Калахорн; Мениън, принцът на Лий; Дюрън и Дейъл Елеседил и храброто джудже Хендъл. Беше малко след завръщането на Владетеля от Уорлок в Четирите земи. Бяха дошли тук да търсят легендарния меч на Шанара, който единствен можеше да го унищожи. Дойдоха и… попаднаха в клопка, от която за малко да не излязат живи. В същата тази стая Аланон се би на живот и смърт с един от слугите на Мрачния владетел.
Защото усетиха капана твърде късно… Сепнат, Аланон се огледа неспокойно, нещо не беше наред — шестото му чувство го караше да бъде нащрек. Поослуша се и тръсна глава. Преследваха го спомени, това беше всичко. Не биваше да изпада в паника.
Обърна гръб на мрачната яма и се изкачи на по-горната площадка, като осветяваше пътя си с факлата.
Всичко изглеждаше така, както и преди петдесет години. Меката лунна светлина се процеждаше през високите прозорци и чертаеше причудливи, тънки като паяжина нишки по тъмните дъски на пода. Картини и гоблени украсяваха стените, а в нишите се белееха статуи, но всичко беше покрито с плътен слой прах, а от тавана се спускаха паяжини.
Стъпките на Аланон отекваха в дълбоката тишина глухо и някак зловещо. При всяко негово движение се вдигаха облачета прах, който гъделичкаше ноздрите му и полепваше по небцето. От двете му страни се редяха врати, чиито метални ключалки проблясваха, озарени от факлата. След малко зави надясно по друг коридор, в дъното на който се белееше ниска дъбова врата с огромен катинар. Друидът измъкна един ключ от кесията на кръста си и се опита да отвори, но катинарът беше толкова ръждясал, че в първия момент ключът заяде. Най-после вратата изскърца и Аланон се вмъкна вътре.
Стаята, която с такова усилие успя да отключи, представляваше малък кабинет без прозорци, чиито стени бяха отрупани с рафтове с книги. Страниците на тези книги почти се разпадаха от времето, а буквите бяха толкова избледнели, че едва се разчитаха. В стаята нямаше нищо друго освен две малки писалища, няколко тръстикови стола и два кожени фотьойла. На пода беше постлано старо ръчно тъкано килимче, върху което под дебелия слой прах се различаваха древни хералдически символи.
Друидът хвърли бърз поглед на стаята, колкото да се увери, че нищо не се е променило и уверено се упъти към стената вляво от вратата. Наведе се и зад книгите на третия рафт напипа два метални бутона. Натисна ги и две от секциите на библиотеката мигом се раздалечиха. Аланон се пъхна в образувалата се ниша и се намери в продълговата сводеста зала, облицована с плочки от черен гранит. Освен една дървена маса и шест стола с високи облегалки в стаята нямаше нищо друго.
Аланон запали с факлата си фенерите на стената и свещниците в двата края на масата. После мина вдясно и пак прекара длани по гладкия каменен блок. След това се опря на стената само с върховете на пръстите си и наведе глава, съсредоточен върху нещо с цялото си същество. Отпърво нищо не се случи, но след, малко изпод пръстите му се разля бледосиньо сияние и камъкът сякаш се пропука. Само след миг от стената изригна синкав пламък и тя изчезна, сякаш се разтопи във въздуха. На нейно място се появиха рафтове с дебели, плътно наредени томове с кожени подвързии.
Това бяха летописите на друидите, заради които Аланон се бе върнал в Паранор. Тук бе събрана мъдростта на Стария и Новия свят, на народите от Четирите земи — безценен запас от познания, съхранен от вековете.
