— Навремето, много, много отдавна, още преди Големите войни и еволюцията на новите раси, преди превръщането на Човека в мислещо цивилизовано същество, се разразила война между могъщи създания, много от които днес вече са изчезнали от лице то на земята Някои от тези същества били загрижени не само за собственото си добруване, но и за съдбата на света — те почитали духовете на земята, водата и въздуха и се стремели да живеят в хармония с тях. За тях Животът във всички негови проявления бил нещо свято. Но освен тях имало и други, не по-малобройни, които безогледно използвали всичко, като унищожавали онова, от което вече нямали нужда… Всички тези същества, и добрите, и лошите, значително се отличавали по външния си вид от нас. И всички те притежавали огромна, в наши дни неприсъща никому сила — магическа сила или по-право изкуство. В сравнение с тях човекът бил все още низше, примитивно създание, ограничено и безпомощно. Тъй че еднички те владеели света векове наред. Но тъй като били толкова различни в отношенията си към всичко заобикалящо ги, трудно, почти невъзможно им било да намерят общ език. Докато накрая избухнала войната. Тя се проточила го дини, векове наред, като все повече и повече се ожесточавала и ту Съзидателите, ту Рушителите взимали надмощие. Тази война не приличала на Големите войни, при които в един момент неща та станали неконтролируеми и настъпил такъв хаос, че вече ни кой не владеел положението, само омразата нараствала като ла вина и заплашвала да унищожи всичко по пътя си. Та тази война по-скоро напомняла Войната на Расите, защото по подобен начин Владетелят от Уорлок манипулирал мисленето на участниците в събитията, превръщал ги в послушни пионки и ги насъсквал един срещу друг, докато не останат без сили. После за него било по-просто от детска игра да ги подчини — В тази война, за която ви разправям обаче, силите на Доброто и Злото били поляризирани от самото начало — средно положение нямало, никой не стоял настрани. Всички осъзнавали, че се решават съдбата на Земята, пътят, по който тя щяла да поеме — пътят на съзиданието или този на разрухата. Спорът за надмощие щял да се разреши веднъж завинаги, защото евентуалната загуба щяла да означава унищожение за едните или пък затвор вдън земя за другите, защото за съжаление злото е вечно, то никога, не може да бъде напълно унищожено, а само — възпряно.
— Та така… няма смисъл да ви описвам подробности от тази чудовищна война. Достатъчно е да ви кажа само, че в края на краищата, както вече сте се досетили, злите сили били разгромени. Омаломощени и натикани вдън земя. Победителите обединили силите си и издигнали стената на Забраната, иззад която нито един зъл дух не можел да се измъкне.
— Едно чудно дърво, наречено Елкрис, на което самият Свещен огън дал живот, станало Пазител на Забраната. Силите на доброто, покровителки на Елкрис, се погрижили тя да съществувай когато тях вече няма да ги има, за да оцелее замисленото от тях и да пребъде. Те предвиждали, че след време светът ще се промени до неузнаваемост, но докато Злото било затворено в своята черна дупка, всичко щяло да бъде наред. Земните жители можели да бъдат спокойни…
Друидът си пое дъх, отпусна се на стола и очаквателно изгледа двамата южняци — вуйчото и племенника. После продължи:
— Древните били прекалено мъдри, за да очакват, че Елкрис ще живее вечно — те знаели, че всичко си има начало и край… Нова дошлите след тях им се искало да вярват, че Елкрис е надарена с безсмъртие — свикнали да се грижат за нея, да се радват на закрилата й… Пък и тя наистина надживяла цели поколения, оцеляла след толкова войни, останала незасегната дори от силата на Мрачния владетел от Уорлок… Той помълча, поклати замислено глава и продължи:
— Така се родила легендата за безсмъртието на Елкрис. Легенда, в която всички повярвали. Докато изведнъж… тази… вяра се разклатила. И всички започнали да проумяват жестоката истина — Елкрис умира, забраната рухва, силите на злото заплашват отново да завладеят света.
— Всичко това има ли нещо общо с тазсутрешния ти вид? — Уил лека-полека започваше да разбира Аланон кимна.
— За съжаление Четирите земи вече не са безопасно място. Мислех, че пристигането ми ще остане тайна, но силите на мрака успяха да ме открият. Причакаха ме в Паранор, в тайника на друидите, и за малко да ми видят сметката.
Флик се озърна обезпокоен:
— Още ли са по петите ти.
— Да, но не вярвам да са ме усетили толкова бързо…
— Няма що, голямо успокоение — промърмори Флик, който вече беше застанал нащрек.
— Спомняш ли си, Флик — попита го Аланон, без да обърне внимание на забележката, — веднъж ви разправях историята на расите. Казах ви, че всички те са възникнали от старата Човешка раса след Големите войни, хаоса и всеобщото унищожение. Всички, с изключение на елфите, които са съществували открай време… Така ли беше?
— Аха — изръмжа Флик. — Ама имаше и още нещо, дето така и не ни го обясни.
