Това не го смути — беше сигурен в себе си. Усмихна се, като си спомни учудването на дядо си и Флик, когато разбраха, че Сторите все пак го допуснаха до заниманията си. Флик посрещна новината с мърморене, но си личеше, че е горд с племенника си и се радва за него. Притесняваше го най-вече разстоянието. Уил щеше да му липсва. Беше свикнал да го взима навсякъде със себе си — на лов, на риба, къде ли не… Флик нямаше свои деца, а жена му беше умряла отдавна, така че момчето му беше като син. Тримата с Ший си живееха така добре… Някой ден Уил щеше да поеме страноприемницата… И през ум не му беше минавало, че вместо това момчето ще замине и те, двамата старци, ще останат сами като кукувици.
— Ти слушаш ли ме изобщо? — чу изведнъж Уил троснатия глас на вуйчо си.
— Слушам те — увери го той и прегърна стареца през рамо. — Спокойно, вуйчо. Имам още много да уча, но един ден ще се върна…
— Е, твоя си работа — дрезгаво рече Флик. С дядо ти, слава Богу, все още се справяме… Виж, на теб може би ще ти е малко трудно без нас… Пази се, момчето ми. Струва ми се, че товариш прекалено много неща на гърба си… Упорит си като магаре, ама не можеш навсякъде да огрееш… Та какво още исках да ти кажа? — Вуйчо му се замисли, после махна с ръка и въздъхна. — Е, хайде, не му е сега времето. Иди да поспиш. После ще поговорим…
Той не довърши и се обърна, сепнат от някакво прошумоляване в мрака. Уил проследи погледа му и видя в мъглата някакво тъмно, неясно очертание, което приближаваше. Постепенно различиха фигурата на ездач, яхнал черен кон. Конникът се беше отпуснал на седлото, очевидно уморен от препускането, а тъмните му дрехи бяха целите просмукали от дъжда.
Уил трепна. Това не беше жител на Сторлок, но изобщо не можеше да се определи какъв всъщност беше. — Не може да бъде… — неспокойно промърмори Флик, после се втурна напред, надвеси се над перилата на верандата и се взря в мрака. Конникът се беше насочил право към тях.
Тревожно предчувствие обзе Уил и сърцето му заблъска в гърдите, но той остана като закован на мястото си, въпреки че му се искаше да побегне. Конят се закова досами верандата.
— Здравей, южняко — поздрави ездачът, без да сваля качулката си.
Уил усети, че нещо в тайнствения трескав шепот накара вуйчо му да настръхне: — Аланон!
Ездачът скочи или по-право се свлече от седлото, като обгърна с ръка шията на коня, защото не можеше да стои на краката си. Уил пристъпи напред и спря нерешително. Нещо не беше наред, но какво?
— Уил Омсфорд? Изумен, Уил успя само да кимне.
— Бързо иди да повикаш Лечителите… — Мъжът се свлече на земята, преди да е довършил.
Уил се спусна към него, но Аланон вдигна ръка предупредително и го спря:
— Чуваш ли, южняко? Иди да ги повикаш!
И едва тогава Уил забеляза кървавите петна, пропили дрехите на ездача. Хукна към Лечебницата, без да задава излишни въпроси, отново забравил собствената си умора.
Лечителите се погрижиха за ранения, като вежливо, но категорично отказаха предложената им от Уил и Флик помощ. Отнесоха Аланон в Лечебницата и затвориха вратата под носа на двамата южняци. Вуйчото и племенникът свиха рамене, постояха под дъжда и като се увериха, че нищо повече не се очаква от тях, си тръгнаха към къщи.
Привечер Аланон изпрати да ги повикат. Уил посрещна вестта със смесени чувства на тревога и любопитства От една страна, му се искаше да разбере какво е сполетяло друида, за когото бе слушал какви ли не легенди и който, поне по думите на дядо му и Флик, се бе измъквал невредим от всевъзможни ситуации. Чудеше се с кое ли създание от света на мрака се е срещал този път Аланон, за да пострада така. И дали само по случайност попадна първо на тях, а не на някой от жителите на Сторлок. Може би беше обикновено съвпадение, че друидът завари тук точно вуйчо му Флик, заедно с когото бяха търсили Меча на Шанара, но Уил не вярваше в такива случайности. Аланон беше дошъл при тях с някаква цел, но с каква точно? И защо ли ги викаше сега? С Флик бяха стари познайници, което все пак обясняваше нещата — през толкова изпитания бяха минали двамата, но Уил нямаше нищо общо с това — друидът не го познаваше Така или иначе, нямаше смисъл да си блъска главата — скоро въпросите му щяха да намерят отговор. И Уил се запъти към страноприемницата в центъра на селото, където го чакаше Флик. Имаше нещо подозрително в цялата работа, но Уил не беше страхливец и не смяташе да си заравя главата в пясъка А нищо чудно съмненията му да бяха неоснователни и друидът да ги викаше само за да им благодари…
Флик го чакаше, зиморничаво загърнат в наметалото си, и мърмореше нещо по адрес на времето. Тръгнаха заедно към Лечебницата.
— Според теб за какво може да ни вика той, вуйчо? — не се сдържа и попита Уил.
— Откъде да знам — изръмжа Флик. — Едно е сигурно — появи ли се той, започват неприятностите.
— А възможно ли е идването му в Сторлок да има нещо общо с нас? — настоя Уил, като не сваляше очи от вуйчо си.
