— Знам ли? Във всеки случай не е дошъл току-така… — замислено поклати глава Флик. — И със сигурност не ни вика само да ни пита как сме със здравето. Нито да ни съобщи нещо особено приятно. Помни ми думата, ядовете в кърпа са ни вързани. Отдавна го познавам и едно ще ти кажа, Уил, пък ти си отваряй очите… Този човек е опасен.
— Е, не вярвам положението да е чак толкова страшно, но все пак ще внимавам — обеща Уил. — Знам кой е Аланон, достатъчно съм слушал за него.
— Дано тогава да помниш какво съм ти казал… — въздъхна старецът. — Пък ако иска нещо от теб, аз съм насреща!
Останалата част от пътя изминаха в мълчание. Лечебницата беше дълга тясна постройка с варосани стени. Болничните стаи бяха малки, но уютни. Навсякъде светеше от чистота. Посрещна ги един стор в бяла престилка и безшумно ги поведе по един от коридорите. Остави ги пред вратата в дъното, все така без да продума. Само почука веднъж и се отдалечи. Вуйчото и племенникът се огледаха озадачени.
Не след дълго вратата се отвори и се озоваха лице в лице с Аланон. Друидът изглеждаше в цветущо здраве, все едно нищо не се беше случило. Раните му бяха зараснали, по тялото му нямаше нито една превръзка, движеше се изправен, с лекота. Дори не беше облечен в болничен халат, а загърнат със собственото си наметало. Само лицето му беше някак изопнато, но не от болка, а по-скоро от някаква мисъл, която го глождеше. Той огледа изпитателно от главата до петите двамата южняци и ги покани да седнат. — Заповядайте. Имаме доста да поговорим…
Уил и Флик седнаха около масата и се огледаха. Стаята беше малка, без прозорци, спартански мебелирана. Уил най-после имаше възможност отблизо да види човека, за когото толкова беше слушал, и откри, че Аланон изглеждаше точно както си го беше представял. Но най-странното беше, че според разказите на Флик и Ший друидът беше изглеждал така и преди половин век.
— Е, ето ни — продума най-сетне Флик, колкото да наруши настъпилото мълчание. — Добре дошли — усмихна се Аланон.
— Добре изглеждаш — установи Флик. — Да не те бях видял сутринта, нямаше да повярвам, че си бил полумъртъв.
— Заслугата е на Лечителите… — скромно отвърна друидът. — Изглеждам добре, но за съжаление още се чувствам слаб… А ти как се чувстваш, Флик?
— Остарял и поумнял. — Отговорът на стареца прозвуча почти предизвикателно.
Аланон замълча и изведнъж прехвърли цялото си внимание на Уил, Разглеждаше го с непроницаемо изражение на лицето и младежът се почувства доста неловко, но успя да запази спокойствие. После все така неочаквано Аланон се облегна назад и скръсти ръце.
— Имам нужда от помощта ти, Уил — направо започна той, без излишни заобикалки. — Ще трябва да дойдеш с мен на запад.
— Знаех си аз… — мрачно поклати глава Флик.
— Някои неща в живота така и не се променят, стари друже — погледна го друидът. — Да не мислиш, че на мен ми е много весело… Всъщност от помощта на племенника ти се нуждаят елфите, по-точно една млада елфа.
— Все едно — намръщи се Флик, — Уил няма да замине и толкоз.
— Чакай малко, вуйчо — прекъсна го Уил. — Остави аз да реша дали ще ходя, или не, ако нямаш нищо против. Освен това първо бих искал да чуя какво точно ще правя там.
— И какво, като чуеш? Нищо хубаво няма да чуеш, уверявам те — избухна Флик. — Нали и ние с дядо ти така го оставихме да ни подлъже преди петдесет години. Докато се усетим, вече бяхме тръгнали с него да търсим оня меч. — Така ли беше? — И той изгледа друида изпод вежди.
— Така беше — кимна Аланон.
— Ето, виждаш ли! — победоносно заключи Флик. — Знам си аз. Освен това обзалагам се, че и тоя поход ще бъде опасен… Аланон отново кимна утвърдително. — Е, тогава мисля, че няма за какво повече да говорим — и старият южняк уморено се облегна на стола си. — Всичко е ясно. Този път няма кой да се хване на въдицата ти.
— Тук не става въпрос дали Уил иска да замине, или не — в гласа на друида също се долавяше някаква тъга. — Той трябва да замине.
— Нима? — Флик се постара въпросът му да прозвучи колкото се може по-язвително.
— Остави ме да ти обясня всичко, Флик, и сам ще се убедиш, че е точно така — отвърна Аланон. — Нека ти разкажа каква заплаха е надвиснала над Четирите земи, южняко. Моля те, изслушай ме!
Очите му блестяха. Той притегли стола си към масата и заговори:
