— Вече по-добре… — увери го тя.
— Къде сме попаднали?
— Нямам представа.
Амбърли се оглеждаше и на лицето й на мястото на мекото сънено изражение се появи ново, учудено.
— А къде е Аланон?
— Също не знам — сви рамене Уил. — Изведнъж всички изчезнаха — и Аланон, и онези чудовища…
Нещо прошумоля зад гърба им и двамата сепнато се обърнаха само за да установят с облекчение, че поне Артак не ги беше изоставил. Едрата черна глава на жребеца се подаваше от близкия храст, като дъвчеше доволно. Уил се усмихна и почеса коня зад ушите, после попита Амбърли:
— Ти видя ли стареца?
— Да — кимна момичето. — Това беше Кралят на Сребърната река.
— Така си и мислех… — промълви Уил като на себе си. — Дядо ми разказваше, че го виждал, но аз все се съмнявах… Странно. Появи се така изневиделица, сякаш знаеше, че имаме нужда от помощ. И ни отърва от демоните-вълци…
Очите на момичето се разшириха от ужас само при мисълта за преследвачите им и той реши да смени темата.
— Както и да е, и това мина. Важното е, че сега сме в безопасност.
— Сякаш беше сън… — продължаваше да си спомня Амбърли. — Онази странна светлина и как изведнъж се отделихме от земята, сякаш литнахме… И после, оня старец… Каза нещо и край — изведнъж всичко изчезна…
— А градината? — напрегнато попита Уил. — Видя ли градината?
— Каква градина? — учудено го погледна тя. — Обгърна ме такъв плътен мрак, че дори ти не можеше да ме видиш, въпреки че стоях съвсем наблизо и те виках… Изведнъж се почувствах така самотна, че чак се уплаших… Уил се наведе напред:
— Светлината и старецът си ги спомням… Бяхме двамата с теб на коня… После заспах, стори ми се, че и ти заспиваше… Озовах се в някаква приказно красива градина — трябва да е било само сън, прекалено хубаво беше, за да е истина… Огледах се за теб, но те нямаше. Така и не разбрах кога си изчезнала…
Спогледаха се, безкрайно учудени от случилото се, и за миг помълчаха.
— Е, както и да е — каза Уил след малко. — Сега трябва да разберем къде сме.
Огледа се и тръгна натам, откъдето се чуваше шумът на плискащата се вода. Амбърли го последва.
Оказа се, че са попаднали край някакво езеро — толкова голямо, че отсрещният му бряг не се виждаше, а повърхността му бе набраздена от малки, сребристобели вълнички. Бреговете на езерото бяха потънали в зеленина — плачещи върби, брястове и ясени растяха досами водата, а вятърът донасяше сладкия мирис на орлови нокти и азалии. От ясното утринно небе се изливаше ослепителна светлина и езерото трептеше в искрящи преливащи багри.
Уил приближи и вдигна нагоре глава, за да прецени местонахождението на слънцето.
— Знаеш ли къде сме? — изведнъж възкликна той невярващо. — На северния бряг на езерото Небесна дъга. Старецът ни е пренесъл през цялата Сребърна река и през езерото! Разбираш ли какво означава това — направил ни е огромна услуга!
Амбърли, замислена за нещо, кимна разсеяно.
— Точно така е! — Уил крачеше развълнувано напред-назад по брега. — Питам се само как е успял…
Амбърли седна на брега, загледана в ясносините води.
— Чувала съм, че помагал на хората, които минават през земите му — тихо заговори тя, сякаш редеше някаква приказка. — Не позволявал да им се случи нищо лошо. Само да можех да си спомня какво ми каза…
— Да не губим време! — нетърпеливо я прекъсна Уил. — Трябва да тръгваме. Чака ни още много път! Ако продължим на север по река Мърмидон, скоро ще стигнем Западните покрайнини. Местността е открита, но този път няма да ни настигнат толкова лесно — нали няма следа, която да следват…
Беше изцяло погълнат от плана си и мрачната сянка, легнала на лицето на Амбърли, убягна от вниманието му.
— Ще ни трябват четири-пет дни, не повече — продължи разпалено. — А ако имаме късмет да се сдобием с още един кон, толкова по-добре! Жалко само, че нямаме оръжие — един нож щеше да ни свърши толкова добра работа… Сега не ни остава нищо друго, освен да се храним с диви плодове… Но нищо, може да…
Той изведнъж срещна пълния с негодувание поглед на Амбърли и млъкна изумен. Отпусна се на колене до нея.
— Какво има?
— Какво ли? — кипна момичето. — И още питаш?!
— Нищо не разбирам…
— Нима? — иронично вдигна вежди тя. — Благодаря ти, че мислиш вместо мен, но не е необходимо да се престараваш чак толкова…
— Извинявай — смутено отвърна Уил, целият пламнал. — Исках само…
— Искаше само да решаваш всичко сам, без да те интересува какво мисля аз… Но забравяш, че все още не знам нищо за теб, Уил Омсфорд, дори не те и познавам… Кой си ти всъщност? Защо да рискувам да оставя в твои ръце съдбата си?
Уил въздъхна и й разправи своята история, като започна чак от времето на Ший Омсфорд и похода за Меча на Шанара. Не премълча нищо — нямаше смисъл да пази тайни от това момиче, с което, за зло или за добро, съдбата му се беше оказала свързана.
Амбърли го слушаше с широко отворени очи, без да продума, обгърнала коленете си с ръце.
Когато Уил свърши, тя помълча малко, после поклати глава и каза:
