— Питам се дали да ти вярвам… Сигурно казваш истината, но толкова много ми мина през главата, че вече не знам какво да мисля… А колкото до камъните на елфите, самата аз съм чувала, че в тях наистина е скрита древна магия… Не знаех само на кого са били поверени. Ще ми ги покажеш ли?
Отначало Уил се поколеба, но после въздъхна и извади кесията от пояса си. В края на краищата, време беше да спечели доверието на това момиче. Трите лазурносини камъка заискриха на дланта му. Амбърли се наведе над тях и прошепна:
— Сигурен ли си, че това са истинските?
— Дядо ми беше сигурен, както и Аланон.
Лицето й беше сериозно, развълнувано.
— Знаеш ли как действат?
— Никога не съм пробвал…
— Значи не можеш да бъдеш сигурен дали ще ти свършат работа… — прехапа устни тя. — Доста деликатно положение, не намираш ли?
Той прибра камъните обратно в кесията и сви рамене:
— Нямам друг избор, освен да проверя, когато му дойде времето…
Амбърли го изгледа втренчено, поклати глава и промълви:
— Сляпата ни съдба е еднаква, Уил Омсфорд…
Тя седна на брега, обгърна коленете си с ръце и продължи, загледана в езерото:
— След като ти най-после ми разказа за себе си, мисля, че ти дължа същото… Както сигурно си разбрал, аз съм внучка на Ивънтайн Елеседил, тъй че в известен смисъл и двамата дължим забъркването си в тази каша на дядовците си…
Уил не можа да не се усмихне.
Вятърът пое дългите кестеняви коси на момичето и ги развя пред лицето и като странен воал. Тя отметна падналите кичури и все така без да поглежда към Уил, го попита:
— Знаеш, че не искам да се връщам в Арбърлън, нали?
— Знам — тихо каза Уил. — А според теб трябва ли да се върна?
— Мисля, че да. И то час по-скоро. След като не са те открили в Хейвънстед, демоните вече са се отправили насам. Ако Аланон е успял да се измъкне… също ще тръгне към Арбърлън и ще очаква да ни намери там…
Амбърли въздъхна и без да му отговори, остави бледото си напрегнато лице на ласките на вятъра. Не гледаше към Уил, а някъде встрани. След малко прошепна едва чуто:
— Страх ме е.
Но още преди Уил да намери какво да каже, тя се засмя и лицето й за миг му се стори съвсем детско:
— Ама къде сме тръгнали и ние, а? Единият не знае дали ще може, другият изобщо не иска… Отбор юнаци. — Тя рязко се изправи, направи няколко крачки и махна с ръка:
— Искам само да знаеш, че според мен това отиване в Арбърлън е напълно безсмислено. Сигурна съм, че Аланон греши и нито Елкрис, нито моят народ ще са склонни да ми простят… Връщам се само защо то… не знам какво друго ми остава да направя. Разбираш ли?
— Разбирам — сериозно отвърна Уил.
— Дано не греша… — замислено продължи тя. — Дано само не греша.
— Няма смисъл да си блъскаш главата — опита се да се пошегува Уил, за да прикрие тревогата си. — Скоро ще разберем това.
Този и целия следващ ден пътуваха на запад през ливадите на Калахорн. Времето беше приятно — топло и слънчево, и пътуването мина неусетно. Първия ден откъм север се зададоха тъмни облаци и надвиснаха над скалистия хребет на Драконовия зъб, но бързо се разнесоха. Южнякът и момичето от време на време слизаха от коня и вървяха пеша, за да дадат възможност на Артак да си отдъхне. Едрият черен жребец изобщо не изглеждаше уморен, но Уил щадеше силите му. Демоните можеха да се появят всеки момент.
През целия път храната им се състоеше единствено от диворастящи плодове. Уил не беше особено доволен от това, но Амбърли нито веднъж не възропта, не се намръщи — тя дори успя да разнообрази менюто им с треви и корени, за които Уил изобщо не подозираше, че стават за ядене. Това момиче познаваше всяка билка, всяка тревичка и за един ден Уил научи от нея за растенията толкова, колкото през целия си досегашен живот не бе успял. Слушаше я с голям интерес и със задоволство установи, че и на самата нея за пръв път й беше приятно да разговаря за нещо с него.
Нощуваха в една тополова горичка край поточе, а след обяд на следващия ден стигнаха Мърмидон и поеха на север по реката. Дотогава не бяха срещнали жив човек, но сега вече започнаха да се мяркат и други пътници — някои на кон, някои пеша… Всички ги поздравяваха приятелски и разменяха по няколко думи с тях.
По залез вече се намираха на югозапад от град Мърмидон и започнаха да се готвят за нощувка. Разположиха бивака си сред горичка от върби и бял бор и този път Уил успя да измайстори една импровизирана въдица, с която след около час осигури вечерята — два великолепни костура. Докато чистеше рибата, забеляза на отсрещния бряг пъстра върволица от коли с чергила, която се задаваше от юг. Конете, впрегнати в каруците, бяха прекрасни животни, лъснати до блясък, с вплетени в гривите мъниста и сребърни парички. Самите пътници от кервана също представляваха живописна гледка с ярките си копринени шалвари и шалчета. Уил дълго не можа да откъсне очи от тях, заслушан в безгрижните им викове и закачки, в дръзките им и весели гласове. Една след друга каруците спряха и от тях на изскачаха жени и деца.
Амбърли безшумно беше застанала до Уил и гледаше към отсрещния бряг.
— Катунари — каза Уил, по-скоро на себе си.
