Неочаквано силен порив на вятъра блъсна стъклата, нахлу в стаята, разпръсна листовете върху писалището и газовите лампи затрептяха. В рамката на прозореца стоеше Аланон и мокрият му черен плащ лъщеше. Ъгловатите му черти бяха изострени повече от обикновено, а устните му — стиснати в тънка резка. В ръцете му проблясваше дървена пръчица, сребриста на цвят.
— Какво си направил, Аланон?! — ахна Андер, скочи от стола и се спусна към друида. — Откъртил си клонче от Елкрис?!
— Как си посмял, човече?! — прошепна кралят, блед и разтреперан.
— Не, Ивънтайн — кротко отвърна друидът. — Не бих посмял да го направя. За нищо на света не бих й причинил болка…
— Как тогава…? — плахо посегна към пръчицата кралят.
— Елкрис сама ми даде част от живата си плът. Това беше нейният последен подарък — талисман, който да пази земята ви. Тази клонка е същински магически жезъл, тъничка и крехка, тя е заредена с такава сила, че е в състояние да устои на цялата сган демони. — Очите му мрачно пробляснаха, той стисна по-здраво пръчицата и продължи: — Рано тази сутрин отидох при Елкрис за съвет. Бях сам. Тя ме заговори, попита ме защо съм дошъл. Обясних й, че елфите не притежават друга магия, с която да противостоят на демоните, освен моята, и че тя може да се окаже недостатъчна. Попитах я дали самата тя, която е най-голямата заплаха за демоните, не би могла да помогне с нещо…
… Тогава Елкрис сама изтръгна от тялото си тази клонка и ми я подаде. Знаеше, че умира, че силите й отслабват с всеки изминал ден, и въпреки това се раздели с тази най-съкровена част от себе си, сякаш не съзнаваше, че с това още по-бързо се приближава към края… Защо отдръпна ръката си, кралю? Докосни тази клонка, за да усетиш жизнената й сила!
Ивънтайн пое сребристата пръчица внимателно, сякаш се боеше да не я счупи, и изведнъж трепна като попарен. Клон ката пулсираше като жива в ръцете му и излъчваше топлина — топлината на живота.
— Всемогъщи Боже! — промълви кралят.
— Видя ли! — тържествуващо възкликна друидът. — Тя наистина — е плът от плътта й и дори повече от това! В нея живее духът на Елкрис, чудотворната й мощ… Това е оръжието, от което се нуждаеше армията ти, кралю! То ще й вдъхне сила и вяра.
Той подаде клонката на Андер и погледите им за миг се срещнаха. Нещо бързо и неуловимо като искра премина между тях. Принцът трепна. Съзнаваше, че с нещо е привлякъл вниманието на друида, успял е да спечели доверието му. Но с какво?
Аланон вече беше обърнал поглед към баща му и с тих напрегнат глас питаше: — Дъждът ще спре тази нощ, кралю. Готова ли е армията ти? Ивънтайн само кимна.
— Тогава призори тръгваме. Нямаме никакво време за губене.
— Но в каква посока? — нетърпеливо попита кралят. — Успя ли да разбереш нещо? Погледът на друида просветна.
— Успях. Елкрис ми каза къде са се стьлпили демоните. Те са надушили къде е най-слаба стената на Забраната. Неколцина вече са се промъкнали оттам — същите, които избиха Избраниците, и сега са по петите на Уил и Амбърли. Останалите оказват върху стената на Забраната такъв натиск, че тя всеки момент ще рухне. Предводителят на демоните се нарича Дагда Мор. Неговата мощ е огромна, не по-малка от моята… Но ние ще ги изпреварим! — Гласът му изведнъж прозвуча сурово, заплашително и той здраво стисна магическия жезъл на Елкрис — Ще ги изненадаме неподготвени и ще преградим пътя им към Арбърлън. Няма да е лесно, но ще се отбраняваме колкото може по-дълго, за да успее Амбърли да стигне там, закъдето е тръгнала, и да се върне обратно…
Той замълча, наведе се над картите и посочи с пръст една точка.
— Пробивът ще стане тук.
Андер и баща му приближиха глави. Пръстът на друида сочеше равнината Хоар.
Същия ден привечер в Арбърлън пристигнаха войските на Волнонаемния легион. Из града се разнесе бърз развълнуван шепот. Градските жители наизлязоха из улиците, а хлапетата се покатериха по дърветата и оградите.
Андер Елеседил все още беше в кабинета на замъка с баща си и Аланон, разучаваха картите на Западните покрайнини и разработваха план за защита, когато развълнуваният Гейл се втурна в кабинета и съобщи за пристигането на Легиона.
— Велики Боже! — развълнувано говореше младият елф. — Самият Граничен легион пристига чак от Калахорн! Нашият патрул е засякъл конницата им на един час източно от града и ги придружава насам. Ще пристигнат всяка минута!
— Граничният легион ли?! — широка усмивка озари лицето на стария крал. — Не смеех дори да се надявам… Колко са, Гейл? Кой ги води?
— Още не се знае, Ваше Величество. Вестоносецът не съобщи подробности.
— Няма значение — махна с ръка Ивънтайн и нетърпеливо закрачи напред-назад из стаята. — Щом идват да помогнат, са добре дошли!
— Кралю! — прекъсна го резкият глас на Аланон. — Имаме важна работа, която не търпи отлагане! Прати сина си да ги посрещне от твое име и, моля те, нека продължим!
Сърцето на Андер заби учестено. Баща му се поколеба, но срещна погледа на сина си и кимна в знак на съгласие.
