— В палатката му — никой няма да намериш там. Стий Джанс обикаля някъде из чукарите… Така е винаги преди битка — сън не го хваща и не го свърта на място, докато не огледа всичко.
— Може би затова още е жив — отбеляза Андер.
— И не само затуй… Такива като него не се дават лесно. Чувал ли си прякора му — Железния?
— Подхожда му — кимна замислено Андер. — Бива си го ва шият командир, капитане.
Окуражен от интереса на принца и от нескритата му симпатия към командира, старият боец прошепна доверително:
— А знаеш ли за битката при Райбек? Трябва да има десет години оттогава… Един разбойнически отряд гноми безчинстваше в Източните земи. Бяха най-проклетата сбирщина, която можеш да си представиш. Малки мизерници! Изплъзваха се от постовете и от капаните. Граничният легион се оказа безпомощен да ги спре… Най-после кралят се видя в чудо и изпрати срещу тях Волнонаемния корпус със заповед да бъдат унищожени…
Старият капитан се премести по-близо до огъня, поглади брадата си и продължи:
— Търсихме ги повече от месец, докато най-после попаднах ме на дирите им в Горен Анар. Но стана така, че наша бойна група от десетина човека се натъкнала на цял техен отряд.
Нашите можели да отстъпят, преди да са ги усетили, но бойците от корпуса нямат навика да си плюят на петите. Пратили един за подкрепления, останалите повели битка с гномите. Три часа се сражавали под прикритието на няколко мизерни постройки — така нареченото селце Райбек. Един от нашите бойци бил още почти хлапе, но вече — младши офицер. Бил с корпуса от няколко дни и не разправял много за себе си, но се биел като дявол… Когато подкрепленията пристигнали, той бил единственият останал жив от нашите. Но навсякъде било осеяно с трупове на гноми… Отрядът им бил избит до крак — Капитанът смигна на Андер.
— Сещаш ли се как се е казвало нашето офицерче? Сигурен съм, че се сещаш.
Войниците бяха насядали около огъня и слушаха разказа на стария боец със затаен дъх.
Той помълча, поклати замислено глава, срещна погледа на Андер и сякаш едва сега си спомни кой стои насреща му. Отдаде чест и попита:
— С какво мога да ви услужа, принце?
— Бях дошъл само да разбера дали вие нямате нужда от нещо — усмихна се Андер.
Андер се отдалечи, все така усмихнат. Разказът на боеца не излизаше от главата му. Биваше си ги хората на Стий Джанс, славни момчета бяха.
Призори армията — на елфите излезе от Саранданон и продължи на север. Утрото беше хладно и от ноздрите на конете излизаше пара. Войниците крачеха напрегнати, умислени, без да разговарят помежду си. Във въздуха беше надвиснало тревожно очакване.
Дори голите, обрулени от вятъра възвишения отстрани на пътя изглеждаха някак зловещи и единствено самотният крясък на чайките над езерото Инисбор огласяше околността. Бледото посърнало слънце сякаш изобщо не можеше да стопли разстланата под него земя.
Към обяд стигнаха самото подножие на Граничните планини и крал Ивънтайн даде знак на войските да спрат. Мрачните заострени върхове се извисяваха над тях горди и непристъпни.
Два прохода прорязваха каменната твърд на Граничните планини — Халис на юг и Уърл на север. Ако предвижданията на Аланон се окажеха верни, демоните щяха да се опитат да нахлуят през един от тези проходи или едновременно и през двата. А елфите трябваше да се опитат да ги спрат.
Крал Ивънтайн събра офицерите около себе си и оповести:
— Разделяме се на две! Половината войска минава под командването на принц Арион и генерал Пинданон. Тя трябва да удържи прохода Уърл. Другата половина, под мое командва не, продължава на юг към Халис. Генерал Джанс? Бих искал вашият корпус да тръгне с мен.
Офицерите побързаха да предадат на войските кралската заповед. Андер срещна погледа на Арион, но брат му рязко се извърна. Изражението му беше каменно.
— Андер — в това време се обади баща им, — ти също ще дойдеш с мен.
Кейл Пинданон препускаше към тях. Старият военачалник се връщаше да докладва, че войските му са в пълна готовност.
Кралят му стисна ръка, а Андер ги остави насаме и се дръпна, като се оглеждаше неспокойно. Търсеше брат си.
Аланон се появи като изпод земята и сложи ръка на рамото му.
— Като му мине, ще разбере, че не е бил прав… — прошепна, сякаш беше прочел мислите на принца.
Сред войниците беше настъпило голямо раздвижване. Разнасяха се прощални възгласи, разменяха се окуражителни потупвания. Доскоро смълчани, сега войниците се опитваха да скрият тревогата си зад дружески шеги и смехове. След малко двете половини на войската поеха в две противоположни посоки и се скриха от погледите си.
Войниците на краля следваха линията на хълмовете до залез слънце. Привечер стигнаха прохода Халис. Оттам като от фуния нахлуваше хладен пронизващ вятър.
Ивънтайн вдигна ръка и войската закова на място. Офицерите бяха свикани на кратко съвещание. Решено бе един конен отряд да остане в близката гора да пази гърба на войската. Конницата и без това щеше да бъде трудноподвижна в тесния стръмен проход.
