Късно следобед армията беше прекосила долината. В далечината отвъд ширналото се езеро Инисбор и възвишенията Кенсроу аленееха закръглените хребети на Разделните планини. Там някъде беше и местността Керншолт. Войските завиха на север и разположиха стана си в подножието на Кенсроу. Денят полека гаснеше.
С падането на нощта високата фигура на Аланон се плъзна край лагерните огньове и се отправи към палатката на краля. Друидът крачеше, навел глава, потънал в мълчание, без да обръща внимание на любопитните погледи, които го следваха. Гвардейците, застанали на пост пред кралската палатка, почтително му направиха път, без да задават излишни въпроси.
Кралят вечеряше на малка импровизирана масичка в присъствието на верните Дардан и Роу, но при появата на друида ги освободи само с един отправен към тях поглед. Аланон седна срещу него.
— Готово ли е всичко? — попита едва чуто. Ивънтайн кимна.
— А планът за защита?
Кралят се вгледа по-внимателно в друида на светлината на газовата лампа и видя, че по изопнатото му лице се стичаше пот. Изпълнен с безпокойство, Ивънтайн остави настрана вечерята си и разтвори картите.
— Призори тръгваме към Граничните планини — посочи. — Ще завардим проходите Халис и Уорл и ще се опитаме да ги задържим. Ако се окаже невъзможно, отстъпваме към Саран-данон и организираме отбраната си при Бейн Дроу. Не можем да предвидим със сигурност накъде ще се насочат демоните, минат ли Граничните планини, но ако се отправят на юг, трябва да заобиколят Инисбор през горите и после пак да тръгнат на север. Ако първо свият на север, ще трябва да се движат през неравната хълмиста земя на Кенсроу и после пак да свият на юг. И в двата случая ще се забавят поне няколко дни. Затова смятам, че биха се опитали да минат напряко през Бейн Дроу, където ще ги чакаме ние.
— Със сигурност ще изберат Бейн Дроу — кимна Аланон.
— Трябва да имаме готовност да ги задържим някой и друг ден — продължи кралят. — Колкото по-дълго, толкова по-добре. Ако, разбира се, не ни пометат…
— Два дни, не повече — друидът беше категоричен.
— Е, добре — поклати глава Ивънтайн. — Важното е, че превземат ли Бейн Дроу, губим Саранданон и Арбърлън остава последната ни надежда. Всичко ще се решава пред стените му.
— Не бива да изключваме тази възможност — мрачно — отбеляза Аланон. — Но съм дошъл да поговорим за друго. — Гласът му се снижи почти до шепот: — демоните изобщо не си правят труда да ни преследват. Те дори не ни наблюдават, защото, ако беше така, щях да го усетя. Това ми прави впечатление, откак напуснахме Арбърлън и честно казано, дори започна да ме смущава. Стори ми се странно да не проявяват абсолютно никакъв интерес към нас… Затова днес следобед се изкачих в планината. Имах нужда от уединение, за да концентрирам цялата си сила върху това, което напоследък не ми даваше мира. Исках да се опитам да разбера какво е замислил Дагда Мор и да се опитам да го открия, въпреки че по този начин издавам собственото си местонахождение. Прецених, че рискът си заслужава… И успях да разбера къде са демоните, начело с Дагда Мор — в равнината Хоар, отвъд Граничните планини. Но всичките ми опити да проникна в мислите им удариха на камък… Стана ми ясно само, че те се стичат отвсякъде в равнината Хоар и са в очакване стената на Забраната да рухне. А пълното им пренебрежение към нашите ходове показва само едно — те вече са наясно с плана на елфите.
Ивънтайн пребледня:
— Пак стигаме до същото. Сред моите приближени има шпионин…
— Това е повече от ясно — мрачно кимна Аланон. — Остава да разберем дали не ни изчакват преспокойно просто защото са ни заложили капан… И дали единственият ни шанс не е да побързаме, преди да са се събрали всички демони, много от които все още са затворени зад стената на Забраната… — Той помълча и добави: — А ти, Ивънтайн, трябва да бъдеш изключително предпазлив, защото шпионинът е някой от тези, на които имаш най-голяма вяра. Възможно е дори да се опита да се отърве от теб, ако сметне, че вече е научил каквото му трябва.
С тези думи Аланон тръгна към изхода на палатката, но старият крал скочи на крака и извика:
— Почакай! Друидът се извърна.
— Ако демоните знаят къде отиваме, значи ли това, че знаят — Ивънтайн мъчително преглътна — … и за Амбърли?
Погледите на двамата мъже за миг се срещнаха. Настъпи неловко мълчание. После, без да отговаря, друидът излезе от палатката и се изгуби в нощта.
Почти по същото време Андер обикаляше по лагерните огньове и търсеше Стий Джанс. Освен че му бяха възложили да следи за нуждите на войниците от Волнонаемния корпус, изпитваше и желание да си поприказва с командира им. Нещо у него дълбоко го беше заинтригувало, сякаш за миг беше зърнал този странен южняк и истинското му лице. Защото в него имаше много повече от онова, което показваше на повърхността.
Корпусът беше разположил стана си в южната част на Кен-сроу, конете бяха вече нахранени и завързани за през нощта, а около палатките обикаляха постове. Андер помоли войниците да го упътят за палатката на командира си.
Един от по-възрастните бойци гърлено се разсмя:
