— Доколкото знам, когато войските на Мрачния Владетел нападнали Калахорн, Граничните земи отправили към елфите молба за помощ. Но крал Ивънтайн бил пленник на Уорлок и в негово отсъствие Висшият съвет не можал да вземе решение… — той разпери ръце — За жалост, такова е в момента положението и в Калахорн, след смъртта на Балинор Граничните земи са като кораб без капитан и без компас…
Андер усети, че гневът му стихва и изгледа едрия червенокос мъж с нараснало уважение.
— Смели думи, генерале.
— Голата истина, принце.
— Но в Калахорн не биха одобрили приказките ви…
— Ако се съобразявах с това, което е угодно някому, може би сега нямаше да съм тук… — В очите на Стий Джанс проблесна насмешливо пламъче.
Андер също се усмихна. Беше разговарял с този мъж само няколко минути, а той все повече му харесваше.
— Съжалявам за избухването преди малко, генерале. Вместо да ви благодаря, си го изкарах на вас Със закъснение ви поздравявам с добре дошли в Арбърлън. А сега ще ви помогна да се настаните.
— Благодаря, няма нужда — поклати глава Стий Джанс. — Спя при войниците. Разбрах, че армията ви тръгва призори. Ще имаме готовност.
Той отдаде чест и се върна при коня си. След малко дългите сиви колони поеха вляво по разкаляния път.
Андер въздъхна. Какво можеха да сторят шестстотин мъже срещу хилядите демони, които щяха да нахлуят? Поклати глава, загледан след тях.
На сутринта засвириха гайди, забиха барабани, на фона на смръщеното небе се развяха ярки знамена и армията на елфите тръгна от Арбърлън. Потеглиха с песен. Ивънтайн Елеседил яздеше начело на войските си, стиснал в дясната си ръка сребристобялата клонка на Елкрис. Редом с него се развяваше черният плащ на Аланон. Друидът яздеше Артак. Жребецът днес беше необичайно кротък, но и от двамата — черния кон и още по-черния му ездач — се излъчваше нещо трагично, което можеше да те накара да настръхнеш.
Следваха ги синовете на краля: Арион, със снежнобял плащ, и Андер, със зелен. И двамата носеха знамена: Арион — с орела, символ на победата, Андер — с короната на елфите, обгърната от клонките на раззеленей дъб.
Непосредствено след тях яздеха Дардан и Роу и елфите от личната гвардия на краля. После идваха шестстотинте бойци от Волнонаемния корпус, следвани от няколкохилядната войска на генерал Пинданон — конница, пехота и стрелци, въоръжени до зъби, с метални шлемове и ризници.
В меката светлина на утрото това беше гледка, от която те побиваха тръпки. Надлъж и нашир се разнасяше звън на оръжия и земята под копитата на конете кънтеше. Войските се отправиха на север към възвишенията на Каролан и всеки момент щяха да свият към горите на Елфич. Цялото градско население се беше стекло да ги изпрати. Жителите на Арбърлън сякаш бяха образували шпалир по пътя им, махаха им за довиждане и огласяха съседните възвишения с окуражителни викове. Пред входа на Градината на Живота беше застанала мирно Черната стража, вдигнала копия за поздрав. Недалеч беше гвардейският легион, определен да защитава Арбърлън, под командването на първия министър Емер Чиос.
Армията мина през седемте порти на града и зави на юг, към горите. Насочи се към мостчето над придошлата от дъждовете река Песнопойка и се проточи по него като лъкатушеща метална змия, преди да изчезне в гората. Лека-полека дърветата заглушиха песните на войниците и биенето на барабаните.
Пътуването на войските на запад през горите към Саранданон продължи пет дни. Дъждовете се бяха изтеглили на изток и слънцето сияеше от ослепително синьото небе. Колкото по на запад отиваха, толкова по-очевидна ставаше опасността, надвиснала над земите на елфите. По обратния път към Арбърлън се точеше върволица от бегълци, натоварили имуществото си на каруци или просто нарамили някой вързоп и оставили всичко зад гърба си. Те споделяха набързо, — че из земите им били плъзнали зловещи същества — страшни, безмилостни чудовища, които удавили в кръв цели села. При вида на огромната войска в очите на бегълците проблясваше известна надежда, но лицата им си оставаха посърнали и те поклащаха със съмнение глави.
Късно следобед на петия ден стигнаха долината на Саранданон, която на югоизток граничеше с горите, на север. — с планината Кенсроу, а на запад — с обширното езеро Инисбор. Саранданон беше житницата на елфите. Плодородните почви и мекият климат бяха идеални за земеделие и много поколения изкарваха прехраната си в долината.
Армията разположи бивака си в най-източната част на Саранданон и призори на следващия ден отново беше готова да потегли. Широк, утъпкан път пресичаше долината от единия до другия край, минаваше край живописни селца, ферми и тучни пасища. Тук все още почти не се срещаха изоставени къщи — жителите на Саранданон, въпреки че вече бяха чули за опасността, нямаше да се разделяте долината си така лесно. Тук бяха корените им, тук беше хлябът им, тук земята беше напоена с потта им.
