— Добра идея. Разчитам на теб, Андер. Предай поздравите ми на командира на легиона и го уведоми, че по-късно тази вечер ще се срещна с него. Погрижи се да бъде настанен удобно.
Андер, доволен, че този път са му възложили нещо наистина важно, се завтече да посрещне главнокомандващия, следван от няколко елфи-гвардейци. Отново, за кой ли път досега, го занимаваше мисълта с какво бе заслужил вниманието на Аланон, та друидът го гледаше така странно, включваше го в обсъжданията на четири очи между него и краля, поверяваше му все по-отговорни задачи и му беше поръчал да се грижи за Ивънтайн в негово отсъствие. Дали защото Андер подкрепи Амбърли от самото начало? А Арион, престолонаследникът, не го стори и оттогава сякаш не съществуваше за друида. Кой знае?
Докато бързаше по алеите на замъка, тази мисъл не му излизаше от ума. Но когато мина през външната порта, видя първите редици на Граничния легион да идват насреща му. Конниците бяха задръстили целия път. Андер ги погледна по-отблизо и прехапа устни. Тези дълги, сиви плащове, обточени с алено, тези дръзко килнати, широкополи шапки с пера му бяха добре познати. Конете им, натоварени с дълги и къси мечове, лъкове и стрели, носеха лека броня от метални пръстени. Конниците яздеха, гордо изправени на седлата, невъзмутими, и гледаха право пред себе си.
Волнонаемниците. Изпратили им бяха Волнонаемниците — отряда, обвеян с най-страшна слава, за който се носеха какви ли не легенди… Всеки, дръзнал да се присъедини към тях, беше длъжен да забрави име, род и минало, да остави всичко зад гърба си. Миналото на тези мъже не бе какво да е и може би точно това ги обединяваше. Защото те се стичаха в Граничния легион отвсякъде — измамници, крадци, убийци, преследвани от закона или от собствената си съвест, мъже с благородна кръв или от низините, мъже с болезнено чувство за чест или, напротив, без капка чест, безумно смели или безнадеждно отчаяни мъже — все хора, решили да започнат живота си отначало. Волнонаемният корпус им даваше последна възможност за това. Посрещаха всеки новодошъл без излишни въпроси и без предубеждения. От значение беше само и единствено настоящето. Приемаха те според качествата, не според миналото ти.
Но за мнозина настоящето се оказваше твърде кратко. Волнонаемниците бяха ударният отряд на Легиона. Те първи се хвърляха в огъня на битката и на мястото на падналите винаги идваха нови попълнения… Тези войници се хвърляха в боя без страх, защото нямаха какво да губят, за какво да жалят… Бъдещето им беше несигурно, затова пък миналото — забравено.
Смятаха, че сделката е справедлива. Обичаха живота, но не се страхуваха от смъртта — толкова пъти бяха виждали лицето й, че бяха свикнали с мисълта за нея, приемаха я като нещо неизбежно. Според тях важното беше не кога, а как ще умреш.
Андер беше наясно с всичко това и знаеше, че един от тези мъже струва в битката поне колкото двама обикновени войници. Кръвта им беше гореща, волята — желязна, лицата — каменни.
Когато се изравниха с металната порта, високият ездач начело на колоната даде знак да спрат и да слязат от конете. Той забеляза Андер и тръгна към него, като свали за поздрав широкополата си шапка и леко се поклони:
— Стий Джанс, командир на Волнонаемния корпус.
В първия миг Андер дори не отговори, — стреснат от външността на главнокомандващия. Стий Джанс беше огромен като канара, с издълбано от белези лице и огненочервена коса на плитчици като разбойнически главатар. Част от ухото му липсваше, затова пък на другото се полюшваше златна обеца-халка. Погледът му под сключените вежди беше тежък, изпепеляващ.
Андер се съвзе от смайването си и побърза да протегне ръка за поздрав.
— Аз съм Андер, синът на крал Ивънтайн Елеседил.
Ръкостискането на Стий Джанс беше желязно, ръката му — мазолеста, загоряла.
— Кралят ме изпрати да ви посрещна и да ви помогна да се настаните удобно. Кога ще пристигнат останалите?
Стий Джанс гръмогласно се разсмя.
— Останалите ли, принце? — Няма да пристигнат. Решиха да изпратят само нас.
Андер остана като втрещен.
— Но вие сте… Колко сте всъщност, генерале?
— Шестстотин.
— И това е всичко?! — ахна Андер. — А ние мислехме, че Граничният легион е тръгнал насам…
— Съветът реши, че отрядът волнонаемници ще бъде достатъчен — сви рамене Стий Джанс. — Вашият пратеник беше много убедителен, но повечето съветници сметнаха, че преувеличавате опасността и страховете ви от нашествие на демони са… нелепи.
— Нелепи?! — настръхна Андер.
— Съжалявам, принце — наведе глава червенокосият. — Това е положението. Имате късмет, че в края на краищата решиха да изпратят поне нас. За успокоение на съвестта и като дружески жест към старите съюзници… Така или иначе нищо не губят, каквото и да се случи. — Това беше казано без горчивина, по-скоро като мрачна констатация.
— Не мога да повярвам на ушите си! — избухна Андер. — Не съм очаквал това от мъжете на Калахорн!
Стий Джанс го изгледа втренчено и бавно каза:
