Но изведнъж зад гърба им се чу някакво страховито свистене, сякаш се надигаше ураган, и елфите, които се обърнаха назад, замръзнаха от ужас. Към тях се носеше истински дракон — огромен, слузест, отровно-зелена. С един замах на мощните си криле той разпръскваше демоните като сухи листа, пометени от вятъра. Люспите му ослепително искряха, а от двете страни на грамадната озъбена паст сияеше по едно хладно пронизващо око. Драконът беше надушил кръвта и лигите му течаха. Дори демоните отстъпиха от страх пред него и го пропуснаха напред почтително.
Аланон, който внимателно наблюдаваше дракона, прошепна на Андер:
— Побързайте с отстъплението!
— Ами драконът?
— Оставете го на мен и изчезвайте, ако не искате да ви стъпче като мухи! — Гласът на друида беше рязък, студен, нетърпящ възражение.
Когато и последните редици от войската се изтеглиха, Андер се обърна да погледне назад и видя друида, застанал на възвишението над каньона, и дракона, устремен нагоре по склона на дефилета Чудовището вече беше забелязало самотната черна фигурка на скалите и бързаше към нея, движено от непреодолимия си стремеж да убива. Под стъпките му земята се тресеше и надолу в пропастта се свличаха камъни. Демоните го следваха с войнствени крясъци — но на безопасно разстояние.
Загърнат в черния си плащ, Аланон изглеждаше съвършено спокоен и невъзмутимо наблюдаваше приближаването на дракона. После изведнъж протегна напред ръце и от пръстите му заструи синият, поразяващ пламък. Замириса на опърлена кожа, драконът тръсна глава и трепна като ужилен, но не спря, а продължи напред, яростен и разлютен.
Аланон се поотдалечи и отново насочи към дракона синия магически огън. Драконът изсъска в безсилната си злоба, възмутен от дързостта на тази буболечка, която след миг щеше да разкъса.
Този път Аланон насочи огъня право в раззиналата паст на чудовището. Обгърнат от синкав дим, драконът нададе такъв рев, че чак скалите потрепериха. Този път пронизващата болка беше нетърпима и той се втурна напред като обезумял. Завъртя се и заудря нагоре-надолу с опашката си. От страшните удари скалите се разцепиха и цели тонове скална маса започнаха да се свличат надолу, като погребваха под себе си стотици демони. Драконът най-после съзря врага си и се хвърли към него, но с един гигантски скок друидът се озова на тясната пътечка откъм лявата страна на пропастта. Забравило всяка предпазливост, чудовището се втурна след него, но издатината по края на пропастта изведнъж се срути под тежестта му и драконът полетя в бездната с оглушителен предсмъртен вой.
Уморена усмивка озари изцапаното окървавено лице на принц Андер, който наблюдаваше всичко това от хълма. Драконът беше мъртъв, проходът — затрупан от купища скална маса, и демоните нямаше скоро да ги последват. Елфите щяха да имат възможност да си отдъхнат и да прегрупират силите си. Бяха спечелили време, а това не беше малко.
Обърна поглед назад, към смълчаните редици бойци. Върху бледите изнурени лица се беше запечатал един общ израз, който принцът разчете безпогрешно. Това беше предчувствието за трагична обреченост, сянката на някаква мрачна предопределеност. И тъй като в този миг самият той нямаше с какво да повдигне духа им, нито да им вдъхне вяра, принц Андер извърна глава и замислено впери поглед напред в далечината.
Войската на елфите даде огромен брой жертви, преди да се изтегли от прохода Халис, посърнала и обезверена. Стоновете на ранените и умиращите отекваха надлъж и нашир под палещото слънце и всяваха в сърцата на оцелелите униние и безнадеждност.
Самият Андер Елеседил се чувстваше някак неловко в ролята на предводител и виждаше в това по-скоро ирония на съдбата, отколкото заслужено признание. Единствената му утеха беше, че това е само временно положение и му се искаше то по-скоро да свърши — баща му да се оправи, Арион да се върне и всичко да си дойде на мястото. И все пак поне докато стигнат Бейн Дроу, той трябваше да изпълнява длъжността, която обстоятелствата му бяха наложили.
Хвърли поглед на Аланон. Друидът яздеше редом с него, както винаги обгърнат от някаква мрачна тайнственост. Откак бяха тръгнали от прохода Халис, бе проговорил един-единствен път и каза само:
— Сега разбирам защо ни оставиха да стигнем чак дотук… Било е капан.
— Капан ли?
— Да, принце — хладно кимна Аланон. — Чакали са сами да им паднем в ръцете.
На хоризонта се появи самотната фигура на лудо препускащ ездач, Андер направи знак на войските да спрат и двамата с Аланон се отправиха насреща му. Когато приближиха, видяха, че лицето на ездача беше пепеляво, а от устата на коня му капеше пяна. Андер позна младежа — беше един от вестоносците на брат му.
— Флин! — повика го той. Младият елф спря неуверено: — Нося вест лично за краля…
— Можеш да я предадеш на принца — намръщи се Аланон.
— Принце, аз… — започна Флин и изведнъж прехапа устни. Сълзите го задавиха.
Андер скочи от коня и му направи знак да го последва. Младежът се приближи разтреперан. Андер сложи ръка на рамото му.
— Хайде, кажи — какво има?
