— Принце, аз… трябваше да предам на краля… Че принц Арион е убит!
— Не е възможно — вцепени се Андер. Поклати глава бавно, недоумяващо и повтори като на себе си: — Не е възможно!
Младият елф изведнъж заплака.
— Демоните ни атакуваха още призори… Бяха толкова много… Пометоха ни като порой… Трябваше да отстъпим. Настана голяма суматоха. Всички побягнаха презглава… Принц Арион им извика да спрат, да не се дават и в това време…
Той не можа да продължи. Андер го прегърна и потърси с поглед Аланон. По изражението му разбра, че друидът вече знае.
— А тялото на брат ми? — с усилие попита Андер. — Остана ли нещо от него?
— Да, принце.
— Нека бъде изпратено тук.
— Има и нещо друго… — запъна се Флин. — Проходът е в ръцете на демоните, но генерал Пинданон смята, че не всичко е загубено и моли да му изпратите подкрепления. По възможност конница…
— Не, Флин — рязко го прекъсна Андер, после добави по-меко: — И предай на генерал Пинданон, че войските трябва веднага да се изтеглят и да се върнат в Саранданон.
Младият елф преглътна мъчително, погледна Аланон и промълви:
— Простете, принце, но ми беше наредено да говоря лично с краля…
— За съжаление това е невъзможно — тихо отвърна Андер. — Кралят е ранен. Предай това на генерал Пинданон и му повтори нарежданията ми. Смени коня — този е вече на края на силите си! Побързай! И се пази!
Флин отдаде чест и побърза да изпълни заповедта. Загледан след него, с гръб към Аланон, Андер даде воля на сълзите си. Двамата с Арион така и не си бяха протегнали ръка, преди да е станало късно.
Над долината Саранданон тихо се спусна нощта. Ивънтайн лежеше в палатката см все още в несвяст, а дишането му беше слабо, неравномерно. Андер седеше до леглото на баща си, взираше се отчаяно в бледото лице със затворени очи и се молеше загубата на кръв да не е голяма и организмът на краля да победи болката.
Взе отпуснатата немощна ръка на баща си в своята. Старият крал не помръдна.
— Ех, татко… — въздъхна Андер.
Изправи се и неспокойно закрачи напред-назад из стаята. Как можа да се случи това — в един и същи ден убиха брат му и раниха баща му, а той самият трябваше да застане начело на армията. Разумът му все още отказваше да го приеме. Знаеше, че винаги бе съществувала такава възможност, но досега тя му се бе струвала абсурдна. Не само той, никой не беше вярвал, че ще се стигне чак дотам. Изобщо не беше подготвен за това… Брат му Арион беше дясната ръка на баща му, той щеше един ден да наследи престола и да поведе народа на елфите… Арион беше роден да управлява и Андер никога не беше мислил да му оспорва това право, а сега без време се налагаше да го замести. Уморено поклати глава. Дали щеше да се справи? Достоен ли беше? Това тепърва щеше да се разбере, а сега беше длъжен да стори каквото може, за да защити Саранданон и да отблъсне атаката на демоните, да спре настъплението им. При прохода Халис това се беше оказало почти невъзможно. Нещо повече — ако в сляпата си ярост драконът не бе срутил скалите и небе затрупал прохода, кой знае дали демоните нямаше да ги довършат? Трябваше да убеди бойците, че неуспехът нямаше да се повтори, че съдбата им е в собствените им ръце. С други думи — трябваше да им вдъхне вяра. Щеше ли да успее? Отново седна до главата на баща си и се загледа в него замислено. Кейл Пинданон, старият опитен военачалник, би могъл да му помогне, стига да искаше… Но той още не можеше да Камъните на елфите 31 прости на Андер дадената заповед за отстъпление и по-скоро щеше открито да му се противопостави и да поеме сам той командването на войската. Андер въздъхна Всъщност така би било дори по-просто. Може би наистина трябваше да прехвърли на друг отговорността за съдбата на елфското кралство. И все пак нещо вътре в него не му позволяваше да го стори. Струваше му се някак… прекалено лесно, почти равносилно на бягство.
— Ти какво би направил на мое място? — прошепна като на себе си и се взря напрегнато в неподвижното лице на баща си, без да очаква отговор.
Не беше усетил колко време е минало, когато изведнъж в палатката надникна Дардан и съобщи:
— Пристигна генерал Пинданон. Настоява да се срещне с вас.
Андер кимна, като се чудеше къде ли пак е изчезнал Аланон. В негово присъствие се чувстваше някак по-спокоен. От друга страна, срещата с Пинданон си беше лично негов проблем, така че.
Преди да излезе от стаята, оправи завивките на баща си, след кратко колебание взе със себе си жезъла на Елкрис. За всеки случай.
Кейл Пинданон го чакаше в съседната стая. Дрехите му бяха изцапани от кръв и спечена кал, а лицето му пламтеше от гняв.
— Искам да знам защо даде заповед за отстъпление, принце?! — избухна белокосият военачалник при появата на Андер.
Принцът съумя да запази спокойствие и каза само:
— По-тихо, генерале. Оттатък лежи кралят.
Гневът в погледа на генерала бе заменен от безпокойство.
— Как е той? — по-меко попита старият военачалник.
— Спи — сдържано отвърна Андер. — Е, генерале, какво те води насам?
