— Но той е подслушвал! — възмути се Истомина. — Стоял е зад вратата и е слушал за какво си говорим. Господи, какъв позор! Извинете ме, Игор, страшно ми е неудобно. — Тя изтика очилата към темето си и потърка с пръсти очи, сякаш в тях бе попаднала прашинка. Вече бях забелязал, че при учудване или когато не разбира нещо, Истомина си сваля очилата, а при отрицателни емоции ги изтиква нагоре. Жалко, че не съм психоаналитик, инак бих могъл да съчиня цяла теория за влиянието на подсъзнанието върху формирането на динамични стереотипи. Впрочем учените по земята са милиони и някой от тях със сигурност вече е обмислил и разработил този въпрос и го е превърнал в теория.
— Не се притеснявайте, Мая Виталевна, вашият случай не е най-тежкият — успокоих я аз. — Да знаехте какви старци има! — Няколко минути аз забавлявах писателката с разказа си за живеещата в съседния блок старица Дресвянина, която редовно ми звънеше и настояваше незабавно да отида и да прибера трупа, който се търкалял на стълбищната площадка пред вратата на апартамента й. Не се успокояваше, докато не отидех. Когато веднъж се опитах да „не обърна внимание“, тя, като не ме дочакала, се обадила на 02. Те естествено взели нещата на сериозно и дотърчали. Не намерили труп, скастрили бабата и й заръчали „вече да не прави така“. След два дни всичко се повтори, аз отново игнорирах нейния сигнал, дежурният наряд обаче реагира бурно и напълно адекватно. Те разсъдили справедливо: бабата не е виновна, че има старческо слабоумие, какво да я правиш, такава си е, обаче е виновен участъковият, който допуска нерационално пилеене на сили и средства на родната милиция, като я принуждава да тръгва по лъжливи сигнали. Оплакали се на началството ми, началството пък, без много-много да разследва, ми наложи мъмрене и ме лиши от премия за резултатите от едногодишната ми работа. Оттогава насам на призивите на Дресвянина „незабавно да вдигна трупа“ се отзовавам лично и без да отлагам, а ако не мога да отида лично, моля някого от участъковите да ме замести. По принцип би могъл да отиде който и да е, стига да каже, че е от милицията — старицата веднага се успокоява.
Мая Виталевна поохка над моя разказ, посмя се и май се поуспокои. Аз реших, че спокойно мога да се върна към работата.
— Принуден съм да ви огорча — през ноември седемдесет и трета година вашата приятелка Лена е живяла у вас, след като си е извадила болничен лист, и не е ходела на работа. Мая Виталевна, миличка, хайде, опитайте да си спомните поне какви да е дреболии! За мен е страшно важно да разбера какъв човек е била Шляхтина, как е живяла, с какво се е занимавала.
— Ами знаете ли — изведнъж замислено проговори Истомина, — вие ме попитахте не си ли спомням точните дати, когато Лена е живяла при мен… а после вуйчо Жора се разприказва за някакви кражби и обири… тогава се сетих… С една дума, спомних си още един случай. Лена имаше познат милиционер.
— Какъв милиционер? — едва не подскочих аз.
— Не знам. Май беше оперативен работник. Спомних си за него, защото той дойде, когато в нашия блок убиха и обраха един колекционер. Нали знаете как обикалят апартаментите и разпитват всички поред дали не са видели, или чули нещо. И по това време Лена живееше при мен.
Прекрасно знаех как „те“, тоест ние, обикаляме апартаментите. Мая Виталевна ми каза, че двете с Лена си били вечерта вкъщи, когато дошли двама, казали, че са от милицията и че в техния блок е било извършено тежко престъпление: бил убит колекционер на старинни монети, била открадната цялата му нумизматична колекция. Тъй като нито Мая, нито Елена имали какво интересно да разкажат, милиционерите си тръгнали. След известно време — Истомина не можа да си спомни точно кога именно, — минали два месеца, а може би и четири, една сутрин двете с Лена отивали заедно към метрото и някакъв младеж поздравил Шляхтина. Лена кимнала в отговор и казала:
— Здрасти.
— Кой е този? — учудено попитала Мая.
— Спомняш ли си, че когато убиха колекционера, у нас дойдоха двама от милицията? Този е един от тях.
— Виж ти — още повече се учудила Истомина, — никога не бих го познала. Всъщност изобщо не бях го запомнила. Лена, но той се обърна към теб по име. Познавате ли се лично?
— От къде ти хрумна? — Елена равнодушно свила рамене. — Просто човекът има добра памет за лица и имена, професионална. Нали е милиционер.
Но Мая не отстъпила. Точно тази сутрин Лена се била държала съвсем отвратително — непростимо дълго киснала в банята, така че Мая не успяла дори да се гримира. И направила гримаса, когато видяла салама, с който стопанката на жилището направила сандвичи за закуска — сиреч, докога, вече трети ден ядем един и същи салам, омръзна ми. Мая се ядосала здравата и подсъзнателно искала по някакъв начин да си го върне на приятелката си.
— Ами ти, и ти ли имаш професионална памет? Как си го запомнила? Аз например изобщо не си спомням нито единия, нито другия, и по никакъв начин не бих ги познала на улицата.
— Е, да, обаче ти си ти, а аз съм друго нещо — ухилила се Лена. — И изобщо не ми досаждай с глупости.
