Мая обидено млъкнала. Тя била сигурна, че приятелката й лъже.
— Защо смятате, че е излъгала? — попитах, силно заинтригуван. — На света има много хора с буквално изключителна памет за физиономии и имена. В това няма нищо необичайно. И сред служителите на милицията мнозина са именно такива.
— Игор — засмя се тя снизходително, — ако беше така, той щеше да поздрави и мен. Щеше да запомни не само Лена, а и мен. Та това е очевидно.
Е, да речем, че не беше чак толкова очевидно — все пак Шляхтина, според общото признание, е била много красиво момиче, а и снимката й потвърждаваше този факт. До нея човек спокойно би могъл да не забележи съвсем обикновената Мая, но обяснението изглеждаше горе-долу убедително.
— А що се отнася до Лена — продължи Истомина, — тя далеч не притежаваше феноменална памет, можете да ми повярвате. Паметта й беше напълно обикновена — добра, но нищо фантастично.
— Мая Виталевна — порових се аз в папката и извадих снимката на Олег Личко, — погледнете внимателно. Вече съм ви показвал тази снимка, но все пак погледнете я още веднъж. Може би това е същият онзи милиционер?
Тя дълго разглежда старата, изкопирана от наказателното дело снимка, която Пинчук бе дал на Мусатов. Явно много се стараеше.
— Не — отговори твърдо накрая, — съвсем определено не е той.
— И вие ли имате професионална памет? — непохватно се пошегувах аз. — Толкова добре сте запомнили милиционера още от втория път?
Мая Виталевна леко се разсмя и ми върна снимката.
— Представете си, не. Но този човек — посочи с пръст снимката на Личко тя — не бих го забравила и не бих го сбъркала с никого.
— Сигурна ли сте?
— Абсолютно. Той много прилича на Юл Бринър, бях луда по него още като малко момиченце. Тогава гледах „Великолепната седморка“ поне двайсет пъти. Ами погледнете, та това е просто същото лице! Само дето Бринър имаше бръснат череп. Представете си този човек без коса на главата и ще се получи точно копие. Не, с никого не бих го сбъркала и за нищо на света не бих го забравила, ако го бях срещала някога. Нали и миналия път ви казах, че никога не съм го виждала. Тогава не ми повярвахте, така ли?
И тъй, Шляхтина е имала познат служител в милицията, като при това не е искала Мая да го знае. Впрочем потайността на тази госпожица вече не ме учудваше. Така де, щом е свикнала на никого нищо да не разказва, тя е криела и съвършено невинни факти. Държала е приятелката си на разстояние, за да не й се натрапва с въпроси и съвети.
Но самият факт, че тя бе имала още един познат, ме зарадва. Можехме да намерим този човек и да си поговорим с него — ами ако той знае нещо за тайната страна на живота на Шляхтина?
По-нататък следваше вече познатият цикъл мероприятия: обаждане на Мусатов, кратко излагане на новите сведения, получаване на съгласие за заплащане на работата по издирването на въпросния милиционер, предаване на задачата на Валя Семьонов. Още малко — и ще мога да претендирам за званието „най-добър координатор на страната“.
Айсор делеше с Приятел въртящата се табуретка пред рояла. Зрелището бе невероятно смешно. Приятел лежеше върху табуретката, провесил от нея лапите и опашката си на всички страни, а Айсор се опитваше да изобрети някакъв трик, който да накара този „господар на живота“ да скочи на пода. Приятел скоро ще навърши шест години, тоест видял е и е патил доста в този живот, така че не се поддава на уловки. Айсор дотъркаля топчето за пинг-понг, което в захлас разиграваха двамата с Карма, и демонстративно се заигра с него под носа на американския екзот с надеждата, че той ще се изкуши и ще се включи. Приятел обаче лениво се прозяваше, изобщо не се съблазняваше и не желаеше да се включи. И тогава Айсор заигра вабанк. За известно време изчезна от полезрението на камерата и след няколко минути се върна. В зъбите си стискаше листенце от узамбарска теменужка — единственото растение, което стоеше на перваза в кухнята. В моето жилище не вирееше нищо друго, аз изобщо не съм любител на стайните растения, не ги отглеждам, нито развъждам, още повече че имам котки, които са любопитни и действени, обичат да си врат носовете навсякъде, да събарят саксии и всичко да опитват на вкус. Но тази цъфнала теменужка ми беше подарена от познато момиче и сърце не ми даде да я изхвърля. Неизвестно защо котките обикнаха моята теменужка с нежна и страстна любов и всичките й гъвкави месести листенца бяха нахапани и пъстрееха от дупчици, направени от здравите котешки зъби. Но особена привързаност към цветето изпитваше именно Приятел, който обожаваше да спи на кухненския перваз, притиснал хълбок до керамичната саксия.
