И отново крупна фигура, която вече се бе появявала в моите разсъждения, когато изучавах материалите за самоубийството на Елена Шляхтина. Нейното дело по неведоми за мен причини също се бе озовало в Прокуратурата на СССР. Съвпадение ли? Възможно е. Но какво си бях помислил, когато четях материалите за смъртта на момичето? Че към смъртта й има отношение някой известен в обществото човек, някоя важна клечка, която е трябвало на всяка цена да прикрият. А тук какво имаме? Може би същото? Пипнали са важната клечка, предали са делото на „най най“ доверените и приближени на властта хора, получили са указание нещата да се потулят и да не закачат уважавания човек, за да не се опорочава в очите на обществеността светлият лик на партийно-правителствения елит. Но тъй като към този момент маниакът е бил изобличен вече за пет епизода, е трябвало някой да влезе в затвора, така че неутешимите родители да знаят кого да винят. И ето че след шестия епизод — разгеле — им попада на мушката горкият Олег Личко, тоя книжен плъх, дето се рови в чуждестранни криминологични и криминалистични разработки, тоя необичаен и съответно трудноразбираем за околните човек, не твърде приятен и сговорчив. И го прибират. И скалъпват дело — същинска картинка, плаче за изложба!
Сега всичко се подреди в главата ми.
Но аз не обичам случайните съвпадения. Обичам ги в книги, а в живота те не ми харесват, карат ме да нервнича и да подозирам, че ме мамят. Като дете страшно обичах романа на Каверин „Двамата капитани“ и душата ми изобщо не се напрягаше, като четях как момчето Саня Григорев намира в Енск чанта с писма, а после пристига в Москва и се запознава (случайно!!!) със семейство, към което тези писма имат непосредствено отношение. Когато пораснах, много се чудех защо никой никога не бе обвинявал този великолепен роман в неправдоподобност — та нали такива съвпадения не се случват.
Какво имаме налице? През август седемдесет и пета година при следовател от Прокуратурата на СССР попада наказателно дело, което е било невъзможно да попадне при него по обичайния ред. След по-малко от година, през юни седемдесет и шеста, при друг следовател от Прокуратурата на СССР попада друго дело, възбудено във връзка с откриването на труп на младо момиче, което е било свидетел по първото дело (тоест все още не е ясно дали това е убийство, или е самоубийство), но и това дело не е било възможно да попадне там по обичайния ред. Единственото обяснение, което мога да измисля, е, че и в двата случая виновен е бил човек от ръководната върхушка, важен чиновник или член на неговото семейство. С една дума — човек, който по никакъв начин не може да бъде подведен под отговорност. Единственото, което свързва двете дела, е името на Елена Василевна Шляхтина. И някак от само себе си се натрапва мисълта, че и човекът, когото са прикривали, е бил един и същ в двата случая.
Не, на това място моят здрав разум започна да се бунтува. Това не може да бъде! Не може! Ако в първия случай не без основание са заподозрели такъв човек и дори са установили вината му, трябвало е незабавно да го приберат, да го затворят в някаква специална болница и да поставят край него специална охрана. Защото е ясно, че е луд, който ще продължи да убива деца, ако не бъде спрян. Едно е някой да прегази човек с колата си, да се разкае, да се уплаши и никога повече да не допусне такова нещо. И съвсем друго е лудият, маниакът, който не може да бъде оставен без контрол. Трябвало е да го изолират. Още повече, щом е било взето решение за неговите престъпления да бъде вкаран в затвора първият срещнат. Къде са гаранциите, че след като „заловеният и разобличен“ псевдоубиец се е озовал в затвора, няма да се появят нови трупове на деца? Няма такива гаранции, ако истинският виновник остане на свобода.
Глупаци няма, разбира се, виновникът е бил изолиран. Но тогава той по никакъв начин не може да има нещо общо със смъртта на Шляхтина.
Впрочем… Зависи от доста неща. Да предположим, че Шляхтина е била подкупена, придумана или принудена да даде лъжливи показания срещу Личко, така че делото да бъде приключено на бърза ръка, за да не се вреди на отчетността. Тоест тя е знаела, че е дала лъжливи показания. Може и да не е била в течение за какво е било нужно това и кого цялата правоохранителна система дружно се е втурнала да спасява от затвора и позора, но пък много добре е знаела кой й го е предложил (кой я е заставил, подкупил, принудил, сплашил — изберете си който глагол искате). И какво е можела да направи с тези знания? Можела е да ги погребе в душата си и да ги засипе с пясък, за да не покълнат. А е можела и да се заканва, че ще ги разгласи, да шантажира своите възложители и да иска разни материални блага във вид на пари, работа и жилище. На тях обаче им писва и те я убиват. За да се избегне разравянето на неприятни и ненужни подробности за личността на Шляхтина, делото се предава в Генералната прокуратура, която е „в течение“. А, как ви се вижда това?
