Не, не може всичко да е било толкова банално. Тази работа е деликатна, сложна, не биха вкарали в подобна игра първото попаднало им под ръка момиче от сладкарска фабрика. За нея е нужен доверен човек, хиляди пъти проверен. А кой е проверявал Лена Шляхтина? И кой е разчитал на нея? Отговор: хората, с които е била свързана тайната страна от живота й. От онзи живот, който Елена е започвала да живее, когато е вземала болнични, премествала се е у Мая Истомина и се е преструвала, че редовно ходи на работа. Логично ли е? Логично е. Но ако тя е била хиляди пъти проверявана и замесена в някакви сложни и неподлежащи на разгласяване дела, защо изведнъж — не щеш ли — ще започне да шантажира хората, които са й наредили да даде показания срещу Личко? Това й е работата и тя до този момент я е вършила добре. Защо ненадейно ще започне да се бунтува? Избила й е чивията, проявила се е наследствената й обремененост? И такива неща се случват, но нито Истомина, нито съседките на Елена от общежитието си спомнят за някакви видими промени в поведението й през пролетта и в началото на лятото на седемдесет и шеста година, тоест преди самоубийството. Тя изглеждала и се държала както винаги, така че те приели новината за доброволната й смърт с изумление и недоверие. Никакви признаци за душевно заболяване или нервно разстройство, ни най-малки!
Какъв извод следва от това? Много прост: може Лена Шляхтина наистина да се е самоубила, а може някой да я е убил — например ревнив любовник или дори хората, които „са я проверявали и са разчитали на нея“, — но за нещо съвсем друго, за нещо без никаква връзка със случая „Личко“. Но тъй като Шляхтина е била лице, замесено в тайни, делото за нейната смърт за всеки случай е било изпратено по-нагоре, там, където е по-спокойно, с указание нищо да не се изяснява, да не се рови и бързичко всичко да се сведе до загуба на душевно равновесие и самоубийство.
Е, сега вече наистина нещата се подредиха.
Остана да проверя само една мъничка подробност, която би потвърдила правилността на разсъжденията ми. И внезапно изпитах… дявол да го вземе, май изпитах страх. Аз никога не съм бил оперативен работник и никога не съм разкривал самостоятелно сложни престъпления, така че не бях изпитвал това чувство, вероятно добре познато на всеки детектив. Чувството, когато мъчително си изграждал предполагаемата картина на престъплението, мислил си как да провериш догадките си, задал си въпрос и ти носят отговора — и ето че сега трябва да видиш какъв е той. Прав ли си бил или не, отгатнал ли си, или си сгрешил. Припомняш си как не си спал по цели нощи, превъртал си в главата си кубчетата на фактите и си съставял от тях различни фигурки, които постоянно са се разпадали и разпилявали, защото не си можел да ги напаснеш едно до друго в правилния ред, и как веднъж си намерил този ред, който ти е изглеждал единствено възможният, но фигурката или пирамидката още се е получавала малко паянтова, защото са липсвали няколко кубчета, и ти вече си си представил какви могат да бъдат те — тези кубчета, с каква форма и цвят. И ето че ти носят кутията с кубчетата. Някакви кубчета, които също са се търкаляли някъде край местопрестъплението. Хората са ги потърсили, намерили, прибрали в кутията и ти ги носят. И ти разбираш, че сега трябва да отвориш кутията и да видиш какво има в нея. Онова, което според теб ще укрепи твоята виртуална конструкция, или нещо друго? Ами ако там, вътре, има нещо, което изобщо не ти трябва? И всички твои безсънни нощи, и радостта ти, когато „май се получи“, и твоята гордост от самия себе си — всичко отиде на вятъра?… Страшничко. Никак не ти се иска да се разочароваш.
Страхувах се горе-долу половин час. През този половин час изгледах касетата, записана от другата камера, която беше монтирана на тавана в кухнята, и се полюбувах на Айсор — как отхапва листенце от моята узамбарска теменужка. Включих компютъра, отворих файла „Самец и кастриран котарак“, в който записвах историята на взаимоотношенията между Приятел, Ринго и Айсор, и описах накратко борбата за табуретката. Страхът не отмина, затова отворих друг файл, озаглавен „Разнополови стерилни котки“, и записах вчерашните си наблюдения над игричките на Айсор и приятелката му Карма.
Най-сетне разбрах, че трябва да взема камшика и да вляза в клетката. Тоест да си поема по-дълбоко дъх и да направя каквото трябва, дори то да се окаже не твърде приятно. Отворих папката с материалите по делото на Шляхтина и като поглеждах с негодувание треперещите си ръце, прочетох фамилното име на следователя, напечатано на машина в самото начало на първия документ. Спомнях си, че бях преписал това име на отделно листче, което бях дал на Валка Семьонов, и дори ми се бе струвало, че си го спомням, но официалният документ все пак е по-сигурен от моята слаба памет.
Старши следовател по особено важни дела Николай Николаевич Царков. Не повярвах на очите си и потърсих в материалите по делото на Личко. Не, не бях сбъркал. И двете дела бе водил Н. Н. Царков.
