Днес успях да науча за живота на Вячеслав Антонович малко повече от завчера, но от всичко прочетено за мен се оказаха важни само две обстоятелства. Първо: снахата не го простреляла смъртоносно, както в бързината бяха съобщили в сутрешните новини, а само го ранила, наистина много тежко, така че в момента Ситников се намирал в реанимацията. Второ: неговата кариера, подробно описана от журналистите едва ли не дата по дата, подозрително напомняше служебния път на Юрий Петрович Забелин. Същите необясними йерархични излитания през втората половина на седемдесетте, а по-нататък — равен път, но вече по върховете. Например през 1976 година той от инструктор в Градския комитет на ВЛКСМ7 за нула време става служител в Министерството на тежката промишленост, и то на много добра длъжност. Как се е озовал там? В Градския комитет на комсомола той е отговарял за административните органи, включително за милицията, и аз бих намерил за приемливо да го вземат като някакъв освободен комсомолски командир в системата на органите на вътрешните работи от градско ниво, в това би имало някаква логика, но ето че… В съвсем друг отрасъл, дори не твърде съответстващ на институтската му диплома, и то на принципно различно ниво, даже не републиканско, а всесъюзно. За какви заслуги?
Интересно би било да науча дали Ситников е получил в тези години апартамент, но в журналистическите разследвания нямаше такива факти.
Намерих Шурик Вилков в службата му, където здравата бе захапал извоюваното с кръв и пот дело за двете убийства. Щом искаш слава, трябва да работиш здраво, нищо не се получава даром.
— Искаш ли да ти кажа нещо интересно? — коварно хвърлих въдицата аз.
— Кажи — вяло отвърна Шурик, тъй като не очакваше от мен нищо интересно и се ядосваше, задето го бях откъснал от изучаването на протоколите по делото за убийството на Брайко.
— Да си чул случайно за покушението над някой си Ситников?
— Че как. Само ти ли четеш сведенията?
— А известно ли ти е, че този Ситников на младини е бил близък приятел на твоя невинно убит Забелин?
Шурик подскочи.
— От къде знаеш? — попита напрегнато. — А, да, нали ходи при майка му… Тя ли ти каза?
— Тя — потвърдих аз. — Какво, интересно ли ти се вижда?
— На мен — да. Сега и на тях, ако…
На непосветения човек последните думи на любителя на местоименията Вилков може да се сторят неразбираеми, но аз разбрах всичко. Ако тази информация се стори интересна на висшето следствено началство, тогава към обединеното в ръцете на Шурик дело може да се присъедини и трето — тогава бригадата ще се разшири още повече и моят приятел ще стане съвсем „голям“. Почти като Иванов и Гдлян8.
Освен това Шурик Вилков имаше абсолютно забележително качество: той умееше да бъде благодарен.
— Благодаря ти, Игорьоха. Искаш ли и аз да ти кажа нещо интересно? Дойдоха отговорите за оръжието.
— И какво се казва в тях?
— Брайко и Забелин са застреляни с един и същ пистолет. Тоест изпълнителят явно е един и те са били убити за едно и също. А тъй като ги свързва само делото по фирмата „Баунет“, смятай, че разкриването е вече в джоба ми. Трябва само да помисля как да прикрепя Ситников към това дело. Впрочем тук всичко е ясно: в своето министерство Ситников е разполагал с информация по строителството, която може много умело да се използва. А „Баунет“, която Брайко е разоравала по поръчка на Забелин, се занимава тъкмо с производство на строителни конструкции въз основа на собствени технологии. Така че всичко се връзва.
Ама че работа, колко много неща бе успял да научи Шурик само за едно денонощие, минало от момента, когато са му възложили да ръководи следствено-оперативната бригада! Всъщност нямаше нищо за чудене — неразбираемият говор на Шурик можеше да заблуди всекиго, но не и неговото началство, което очевидно знаеше цената на този следовател. Инак нямаше да го поставят да оглави бригадата.
— Шура, по Ситников е стреляла снаха му — казах колебливо. — Мислиш ли, че и тя по някакъв начин е замесена в тази комбинация?
— Че защо не?
— Не знам… На мен ми се струва, че ако първите две убийства са свързани с „Баунет“, Ситников няма нищо общо. А ако има, работата не е в „Баунет“. Снахата не се вписва в тази картинка.
— Ще я впишем — оптимистично обеща Вилков. — И после, още не е факт, че наистина тя е стреляла. Може да се е самообвинила. Нали аз още нищо не съм видял. Добре че спомена за старото приятелство, сега ще зачовъркам тази работа.
Което означаваше, че Шурик смята незабавно да предприеме нужните стъпки, за да получи и делото за покушението над Ситников.
— В неделя?
Аз не бях чак такъв оптимист.
— Много важно — лаконично отвърна следователят.
— Шурка, аз трябва да си поговоря със Ситников. Ако получиш това дело, ще ми помогнеш ли?
— За какво да си поговориш? — В гласа му отново се появи напрежение. Е, разбира се — на кой следовател би харесало някой участъков, който няма отношение към разследването, изведнъж да пожелае да разговаря с потърпевшия.
— Ами за онова старо дело за маниака — обясних му аз, без да се обиждам.
— Само в мое присъствие.
— Естествено. А ако не го получиш…
