— По-рано винаги се знаеше къде трябва да отиде човек и да се оплаче — мърмореше старият Ломакин, който въобще много обичаше да се оплаква и беше голям специалист по въвеждането на ред навсякъде. През всичките години, откак работя в този участък, той всеки месец идва при мен да се оплаква ту от едно, ту от друго, и всеки път подробно ми обяснява в какви инстанции щял да се оплаче навремето, при съветската власт. Когато портиерите не си вършат работата — отиваш при началника на Жилфонд. Ако там не реагират — в районния съвет, а ако и оттам не ти помогнат — право в районния комитет на партията. По партийна линия ефектът винаги бил много добър, привиквали секретаря на партийната организация при Жилфонд, наказвали го с мъмрене и всичко се оправяло. С партията шега не бива! Не е като сега: никой от нищо няма страх, никъде няма оправия. — Ей го на, Анатолий Степанович от шейсет и осми апартамент ми разправяше, че…
Временно изключих слуха си. Все пак имах зад гърба си доста добра школа с моята маминка и нейните Кошмарни ужаси, така че прекрасно се бях научил да слушам с половин ухо, без да губя нишката на разговора, същевременно мислейки за свои неща или ако ситуацията позволяваше — четейки книжка.
Под ритмичното жужене на стария Ломакин започнах мислено да пресмятам колко замразено месо за котките е останало във фризера и кога трябва да купувам ново. Може да прескоча до магазина днес на връщане от работа, но това ще означава, че вкъщи ще трябва да режа месото на ситно, да го разфасовам с помощта на везни на стограмови порции и всяка да завивам отделно във фолио за хранителни продукти. Ако прибера цялото парче във фризера, при минус осемнайсет градуса то ще стане на камък, от който ще трябва да откъртвам парчета с кирка или ледокоп. А така изваждам стограмовата опаковка, размразявам я в микровълновата фурна — и храната за Арина и Приятел е готова. Но перспективата да стоя до масата и да режа месо хич не ме вдъхновяваше, болеше ме главата и изобщо нямах сили. Да пиеш е вредно. Да пиеш много е още по-вредно. Дали пък да не изтичам за месо утре? Вярно, за утре съм си набелязал някакви други работи, но… Е, значи кога ще е по-добре — днес или утре?
Така и не можах да взема решение, защото внезапно се включих в разговора.
— Гледай ти, а откъде Анатолий Степанович знае всичко това? — поинтересувах се възхитено, след като изслушах сърцераздирателната история как случаят с някакъв немарлив чиновник стигнал чак до ЦК на КПСС, как с него си поприказвали там и какво именно му казали, и с какъв тон, и с какво го заплашили, и какво отговорил той.
— Че как, ами Анатолий Степанович е работил в апарата на ЦК, нима не знаете? Той знае всичко — авторитетно заяви старият Ломакин и като сниши глас многозначително, добави: — И за всички.
За щастие Ломакин беше последният, който този ден бе решил да посети моя участък, и още щом вратата след него се затвори, аз грабнах паспорта на блока, в който живееше „Анатолий Степанович от шейсет и осми апартамент“, и погледнах бележките си. Точно така. Анатолий Степанович Дубовицки, служител в отдел при административните органи на ЦК на КПСС от 1972 до 1981 година. Бях забравил това, защото никога не бях се занимавал специално с Дубовицки, той не беше „проблемен“ — с него живееха дъщеря му, зет му й най-малкият му внук с жена си, за него се грижеха добре, гледаха го като писано яйце, така че Анатолий Степанович не бе имал нужда от моето по-специално внимание. В измисления и организиран от мен клуб той не идваше, защото не беше самотен, не скучаеше вкъщи и не изпитваше необходимост от допълнително общуване. Ломакин май спомена, че Дубовицки пишел мемоари, значи човекът имаше какво да си спомни. Нима наистина е знаел всичко за всички? Трябваше да опитам, за опит пари не вземат.
Късметлийският период, започнал от появата на Шурик Вилков на хоризонта, разпростря границите си чак до днешния ден. Анатолий Степанович Дубовицки си беше вкъщи, и то напълно здрав (а нали можеха да ми отговорят, че е болен и не приема посетители, дори не говори по телефона), нещо повече, беше готов да се срещне с мен веднага.
Обичам да ходя в домове, където старците са обградени с обич и грижи, и то не показни, произлизащи от тънките сметки за получаване на апартамента в наследство, а искрени, истински. Домът на Дубовицки беше именно такъв и аз веднага се почувствах толкова добре, че дори главоболието ми мина.
Анатолий Степанович ме въведе в стаята си, където бюрото беше отрупано с книги, стари вестници и ръкописи (изглежда, наистина пишеше мемоари), настани ме в удобен фотьойл, поръча на по-младата снаха, тоест съпругата на внука, да ни донесе чай и се приготви да ме изслуша. А когато ме изслуша, накъсано и възглухо се разсмя:
— Грешите, младежо, нямаше нищо подобно. В случая нямаше никакви високи длъжностни лица, които е трябвало да се прикрият. Аз добре си спомням това дело.
— Защо? — напрегнах се аз.
